Онова, което не ме убива

Тялото му трепереше, когато започна, а очите му светеха с интензивен, изтерзан блясък, пък и си беше безспорно, че шахматни квадрати, умножени до безкрай в огледалата на стените, са чудноват модел за рисуване. Но какво всъщност знаеше тя? Може нещата да стояха като с числовите му редици. Макар тя да не схващаше какво, за него със сигурност означаваха нещо, а може би — кой би могъл да знае? — може би той преодоляваше травмата с тези шахматни квадрати. Дали просто да пренебрегне забраната? Та нали нямаше нужда някой да узнава за това, а някъде беше чела, че майката трябва да се уповава на своята интуиция. Майчиният инстинкт често е по-добро лекарство от каквито и да било психологически съвети, ето защо тя реши да остави Аугуст да рисува.

Внезапно обаче гърбът на момчето се напрегна и се изви като дъга, Хана си спомни думите на психолога и направи крачка напред. Погледна листа. Сепна се, разтревожи се, макар отначало да не разбра какво точно вижда.

Бяха същият вид шахматни плоскости, които се размножаваха в поставени от двете страни на леглото огледала и които бяха изрисувани с побъркващо майсторство. Ала там имаше и нещо друго, сянка, която изникваше от квадратите като демон, като привидение. Хана почувства, че я обзема луд страх. В съзнанието ѝ дори се заредиха филми за деца, обсебени от зли сили. Тя изтръгна рисунката от момчето и я намачка с бясно движение, неспособна да обясни точно защо. После затвори очи в очакване отново да долови онзи сърцераздирателен, противен писък.

Не се чу такъв, чу се единствено мърморене, което едва ли не звучеше като думи. Но нямаше начин. Момчето не говореше, затова Хана се приготви за пристъп, за мощен изблик, в който Аугуст ще мята тялото си напред и назад из дневната, но ето че не последва и криза, а само мълчалива и съсредоточена целеустременост, с която Аугуст посегна към нов лист и се зае повторно да рисува същите шахматни плоскости. Тогава Хана не видя друг изход, освен да го отнесе в неговата стая. Впоследствие щеше да опише това като пълен ужас.

Аугуст риташе, пищеше и удряше, а Хана с голяма мъка успяваше да го задържа на леглото. Дълго лежа така, обгърнала го с ръце, и ѝ идеше самата тя да се разкъса на парченца. Макар и за миг, запита се дали да не събуди Ласе и да го помоли да даде на Аугуст от онези успокоителни, които им бяха изписали, но бързо се отказа от идеята. Ласе сто на сто беше в страховито настроение, а самата тя, колкото и валиум да поглъщаше, ненавиждаше мисълта да дава на дете успокоителни. Все трябваше да съществува и друго решение.

Отчаяно търсеше изход. Сети се за майка си в Катринехолм, за своята агентка Мия, за милата жена, която се бе обадила снощи, Габриела, а после пак за психолога, Ейнар Форш-нещо си, онзи, дето беше дошъл с Аугуст. Не ѝ беше допаднал особено. От друга страна, бе предложил временно да се грижи за момчето, и тъй или инак, вината за цялата тази ситуация беше негова.