Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Ние няма да разглеждаме задълбочено въпроса, доколко средствата на нашия разум имат характер на игрови правила, т.е. доколко те важат само в рамките на определената умствена нагласа, в която човек ги приема като задължителни. Дали в логиката изобщо, а най-вече в силогизмите не съществува едно неписано игрово правило, човек да приема наготово валидността на термините и понятията подобно на фигурите и полетата в една шахматна игра? Нека други решат това. Тук ние си поставяме задачата бегло да посочим фактите, потвърждаващи игровите качества на заниманията с диспут и декламация в периоди след този на древногръцката цивилизация. Затова не се изискват много подробности, като имаме предвид, че това явление се появява и сега в много сходни форми, а неговото развитие в западната цивилизация остава зависимо във висока степен от гръцките примери.

Квинтилиан пренася учението на реториката и декламацията в латинската литература. Заниманието със спорове и парадиране с думи не е било присъщо само на римската школа по време на Римската империя. Реторът Дион Хрисостом разказва за улични философи, един вид декласирани софисти, които са впечатлявали роби и моряци със смесица от шеги, празнодумие и остри вулгарни изказвания. Декретът, с който Веспасиан изгонва всички философи от Рим, свидетелства, че тези речи са били примесени с пропаганда за бунт. Сериозните умове е трябвало непрекъснато да предупреждават срещу надценяването на практическата стойност на софистиката, понеже утвърдените софисти са били тези, които са ръководели общата насока на развитие. Августин говори за пагубния стремеж към спор и детинско самоизтъкване с цел да се надхитри противникът.279 Шеги от рода на: Вие имате рога, тъй като не сте губили рога — следователно ги имате още,280 се срещат непрекъснато из цялата училищна литература. Очевидно тогава не е било лесно да се открие ясно логическата грешка, която ги превръща просто в една шега.