Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Игровото съдържание на тези явления не може да се опише ясно. Рядко може да се прекара точна граница между детското „Spielerei“ и фалшивото остроумие, което понякога е много близо до дълбоката мъдрост. Прочутото съчинение на Горгий „За небитието“, в което той отрича напълно всяко сериозно познание в полза на един радикален нихилизъм, в еднаква степен може да бъде наречено игра, както и „Възхвала на Елена“, наречена така от самия него. Липсата на ясно осъзнати граници между игра и мъдрост се проявява и във факта, че стоиците, без да правят никакво разграничение, са обсъждали както безсмислените софизми, построени на основата на граматически капани, така и сериозните философски занимания на школата на Мегара.276

Спорът и декламацията са били в безспорен възход, когато последната също е била предмет на публични състезания. Дискусията е била самоизтъкване, парадиране, словесна самовъзхвала. За елините словесният двубой е представлявал литературната форма, определена за отразяване и обсъждане на щекотливи въпроси. По този начин Тукидид представя на сцената въпроса за избор между мир или война в разговора между Архиадам и Стенелада, други въпроси се засягат в диалозите на Никий и Алкивиад, на Клеон и Диодот. Така се обсъжда конфликтът между право и власт в софистичната игра, построена като спор с въпроси и отговори за нарушаването на неутралитета на остров Мелос. Аристофан пародира страстта към демонстративни диспути чрез реторичния дуел между справедливия и несправедливия логос в своята комедия „Облаци“. Значението на антилогията, или двойната реч, любим похват на софистите, не се съдържа просто в игровата стойност на тази форма. Той е имал за цел да изразява по точен начин вечно съществуващата двусмисленост на човешкото мислене: човек може да изрази нещо така, а може и по друг начин. Игровият характер на разума е качеството, което поддържа чисто до известна степен изкуството да печелиш в двубой с думи. Речта на софиста става фалшива едва тогава, когато тя си служи с думи и понятия за аморални цели. Такъв е случаят с Каликъл и неговия „мъжки морал“277. В известен смисъл агоналният умисъл сам по себе си, доколкото надделява над стремежа за истинност, е фалшив. За всеки, който се е наричал софист или ретор, водещо начало и цел са по любовта към истината, а индивидуалната лична „правота“. Те са обзети от древното състезателно поведение. Според някои автори278 Ницше е смятал, че и съвременните философи се ръководят от агоналното начало. Ако това е така, то по този начин той връща философията към нейните древни корени, възникнали в примитивната култура.