Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Сестрите, обаче, го бяха подгонили да си върши работата и се забавляваха да го викат за щяло и за нещяло, така че той нямаше и минутка спокойствие на дежурство. Освен това на всички техници им беше наредено да си изпълняват техническите задължения, а не да ги прехвърлят върху сестрите. Сега вече бат’ Желко повдигаше вежди, като ми срещнеше погледа. Междувременно аз лично се заех с превъзпитаването на Форито, защото и досега съм убедена, че неговото поведение само частично се дължи на психически проблеми, главният му проблем, според мен, е липсата на отговорност вследствие разглезеност от детска възраст, така предполагам. Един ден го насвих в едната малка зала, докато още не бяха дошли болните от следващата смяна:

— Да не си въобразяваш, че на тоя свят само твоят баща е професор! И моят е професор, да знаеш, така че внимавай в картинката, ‘щото няма да ти се дам лесно, разбра ли?

Той горкият се стресна и ме погледна като дете, напълнило гащите. Аз продължих смело:

— И моят баща ме назначи в неговия институт. Едно лято изкарах като протеже и аз. Даже нямах квалификация за мястото, което заех, но никой гък не ми каза. И знаеш ли защо? Защото баща ми знаеш ли к’во ме накара първо? Накара ме да измия всичките мръсни буркани от разни опити. Мухлясали буркани от 3 литра, стояха от години в мазето, представяш ли си? И аз ги измих един по един. Три дни ги мих навън на чешмата. Мръсотия до уши! И всички гледаха през прозорците. Само на мен нареди, разбираш ли, на никой друг, пък имаше чистачки, не е да нямаше. Ама той не, аз трябвало да покажа, че не съм дошла да лежа по гръб. Разбра ли, наборче, как стават нещата? Ето така стават. И на запад така правят, учат децата си на труд, че да не ги срамят после.

После дойде месец април и аз влязох в стационара, тоест минах на първи смени — от 7:00 до 14:00 ч. всеки ден, като отговарях за обслужването на лежащо болните — визитация, изписване на лекарства, манипулации, превръзки. Основната дейност в отделението протича в залите — имаме осемдесет и няколко диализно болни, които обслужваме всеки ден, с изключение на неделята, по график за диализните смени на пациентите — три диализни смени в понеделник, сряда и петък и две — във вторник, четвъртък и събота. Първата смяна минава предобед, втората — следобед, а третата — късно вечерта. Може да е малко объркващо за незапознати с нашата работа. Например, първа диализна смяна не означава първа сестринска. Ние работим обикновено на 12-часови дневни и нощни смени. Натоварването през денонощието не е равномерно разпределено, затова смените ни не се редуват по схемата дневна, нощна, два дена свободни. Три дни в седмицата шум и врява се вдига чак до полунощ, когато и последните болни от залите се изнижат и си заминат, а след тях и обслужвалият ги персонал, други три дни диализата свършва към 18:00 ч. и тогава тишината настъпва по-рано. А в неделя изобщо няма диализа и е тихо целия ден и цялата нощ, ако няма спешна диализа, разбира се. Неделята е ден за основно почистване на залите и на цялото отделение. Обслужването на диализно болните изисква много персонал, затова именно в залите са струпани главните ни бойни сили. Когато залите са отворени, на работа има до 7–8 сестри, 4–5 лекари, един-двама техници и една-две санитарки. Заедно с диализираните идват и придружители, които щъкат нагоре-надолу, или седят на кожения диван в коридора и си говорят. Изобщо, докато тече диализата е доста оживено. После става по-тихо. Има хемодиализни центрове, които остават съвсем празни и се заключват, щом се затворят залите, но нашият не е от тях, поне не беше докато аз работех в него.