Онова, което не ме убива

Нямаше сили да обременява мозъка си с идиоти, дето не схващаха за какво става дума и никога нямаше да се занимават с нещо различно — и това беше максимумът — от писането на зле платени статии в безизвестни културни списания. Вместо да се отдава на деструктивни мисли, той влезе в своето онлайн банкиране и провери портфолиото си, а това помогна малко, поне като начало. Денят на борсата беше добър. И НАСДАК, и Дау Джоунс се бяха вдигнали снощи, а Стокхолмският индекс стоеше на +1,1%. Доларът, в който здравата беше нагазил, се бе покачил и след последното ъпдейтване от преди няколко секунди портфолиото му възлизаше на 12 161 389 крони.

Не беше зле за момче, някога писало за пожари и сбивания с ножове в сутрешното издание на „Експресен“. Дванайсет милиона, плюс апартамента във Виластаден и къщата в Кан! Спокойно можеха да си пишат каквото си щат в блоговете. Той беше обезпечен. Провери още веднъж: 12 149 101. По дяволите, надолу ли тръгна? 12 131 737. Направи гримаса. Нямаше причина борсата да се огъва. Онези данни за заетостта си бяха добри. Прие спада едва ли не лично и противно на волята си пак се сети за „Милениум“, колкото и да бе маловажен случаят. Отново се ядоса и макар да се мъчеше да не мисли за това, спомни си за пореден път как на красивото лице на Ерика Бергер се бе изписало изражение на чиста враждебност вчера следобед, а и днес положението далеч не се бе подобрило.

Чувстваше се така, сякаш му бяха потънали гемиите. Микаел Блумквист се появяваше на всеки сайт, а това го вбесяваше. Не само защото Уве с такава радост бе отбелязал, че по-младото поколение на практика не знае кой е Блумквист, а сега щеше да научи. А и защото ненавиждаше онази медийна логика, според която всички ставаха звезди, звездни журналисти и актьори, и бог знае какви, само понеже са затънали в неприятности. Вместо това би трябвало да пише „бившият Блумквист“, комуто няма да дадат да остане дори в собствения си вестник, не и ако решението вземеха Уве и „Сернер Медия“. Единственият проблем беше: защо точно Франс Балдер?

Защо тъкмо него трябваше да убиват пред очите на Микаел Блумквист? Типично. Безнадеждно. Дори и някои изтрещели журналисти из града още да не го бяха схванали, Уве си знаеше, че Франс Балдер бе важна клечка. Неотдавна собственият вестник на „Сернер“, „Дагенс Афершлив“, в специална притурка относно шведската научноизследователска дейност дори му бе обявил цената: четири милиарда, как пък го бяха изчислили? Без съмнение обаче Балдер беше звезда, а и същинска Грета Гарбо — не даваше интервюта, което, разбира се, увеличаваше яркостта на блясъка му.

Колко ли запитвания бе получил от журналистите на самия „Сернер“? Толкова, на колкото и бе отказал, или по-точно, дори не бе отказал, а просто не си беше направил труда да отговори. Множество колеги там на терена, това Уве го знаеше, смятаха, че пичът разполага с изключителна история, затова особено го дразнеше фактът, че Балдер, според информацията във вестниците, поискал да говори с Блумквист посред нощ. Нали не можеше нещата да са се влошили дотолкова, че Микаел на всичкото отгоре да се е сдобил със сензация? Би било твърде ужасно. Отново, едва ли не компулсивно, Уве отвори сайта на в. „Афтонбладет“ и на очите му се наби заглавието: