Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Внушила съм си! В съда ще се реши много лесно кой какво си е внушил. Аз ви казвам, по един начин се говори в ежедневието, по друг — в съда.Това са клевети! По мой адрес!
— Не съм те…не съм казала…не е така…
— Мога да съдя за клевета. За клевета мога да съдя! Затова ви моля за един подпис и да приключваме вече, защото съм се изнервила много напоследък, аз не съм такава, но много неща ми се струпаха.
— Добре, както искаш — каза шефът. — Сега върви, ще те извикам от залата после.
— Добре. Довиждане.
Към обяд доц. Фонев ме извика от залата и там, пред вратата ми връчи една служебна бележчица, издадена на м.с. Анета Боянова в „в уверение на това че от началото на 2003 г. до днес вкл. срещу нея не е предлагано административно наказание, и не е пускан рапорт до ръководството на болницата.“
— Нали това искаше? — иронично ме попита той.
— Не точно това, но нямам време сега да се разправям — и се обърнах да се връщам при болните, защото работата не чакаше.
— Ела при мен, като изключите болните, чу ли? — каза шефът.
— Добре — казах аз.
В обедната почивка отидох при шефа, за втори път този ден. Покани ме да седна, но аз предпочетох да остана права. Той седеше прегърбен зад бюрото си, в профил към мен и изглеждаше по-уморен от обикновено.
— Ани, Ани-и, до гуша съм затънал в преписки и рапорти. Ти си мислиш, че ми е лесно, но не е така. Отвсякъде ме дърпат. Знаеш ли колко нещо изписвам всеки ден — ей ги виж…
На бюрото пред него имаше купчини листи и книги, дори на земята по мокета беше разпиляна хартия.
— Ако ти кажа, че само за отделението мисля, няма да ми повярваш, нали? Мъча се, Ани, не работя, а се мъча като грешен дявол. Каквото и да поискам — все няма пари. До гуша ми е дошло, да знаеш. Поне ти не ме занимавай с глупости, не си от вчера тука, никой не те е подгонил…
— Д-р В. Фонев наистина е заплашвал за подписката.
— Абе, брат е, нали знаеш, кръвта вода не става. Остави го, не му обръщай внимание. Що не я пуснахте тази подписка, главният чакаше, бях му казал.
Отново му обясних причините да се въздържим и когато стигнах дотам, че са можели примерно да кажат, че го мразим, защото е момче е от сой, син на известен професор, добавих с глупава гордост:
— И моят баща е професор, ако искате да знаете.
— Така ли? Кой е баща ти? Къде е работил?
Обясних му. Баща ми всъщност не е бил професор в университет, но е канен за университетски преподавател точно с такава титла — професор, защото е доктор на науките и научен сътрудник първа степен, обиколил е света и т.н. Сега е пенсионер. Преди няколко години с майка ми се преместиха да живеят и те в Равен, да са по-близо до дъщеря си. За 25 години работа като сестра из различни отделения и в различни градове, нито веднъж не бях прибягвала до името на баща си, нито на чичо си, нито на вуйчо си и пр., нито до имената на роднините на мъжа ми, но сега не изтърпях и извадих картата-коз — баща ми, професора.
— Ама ти негова дъщеря ли си била! Много съм чувал за баща ти. Те с моя баща са работили заедно, заедно са работили много години! Питай го за С. Фонев, да ти каже. Но баща ми почина отдавна, преди повече от десет години вече — при тези думи погледът му се промени — стана много човешки и някак си нежен. Може би с такъв поглед в младите си години е разглеждал фотографии на любими състави или е докосвал лъскавите корици на контрабандно внесени плочи на „Битълс“. Преди да стане завеждащ, очите му все още блестяха с бунтарски рокерски пламъчета, но после угаснаха и заприличаха на мътно-зелени стъклени топчета.
— Добре, ще го питам — обещах аз.
— Ако има нещо, направо идвай при мен да ми казваш. Ти си опитна сестра, няма да те уволним, спокойно. А за Форито не се тревожи, само го дръж под око, че е много завеян.
— Благодаря. Довиждане, доц. Фонев.
— Довиждане, Ани.
Двадесет и първа глава
И така, в края на март след този разговор с доц. К. Фонев станах, така да се каже, човек на шефа. Мислех, че съм си осигурила спокойствието за години напред, но съдбата беше решила друго. В продължение на два месеца шефът наистина беше на моя страна. После за една нощ ме намрази и на 29-ти май изригна водопади от злоба срещу мен. Знам и признавам, че вината не беше негова. Аз бях виновна, защото след като бяхме подпечатили мирен договор помежду си с имената на бащите си, си позволих да застана срещу него, подавайки сигнал направо до главния. И то само два месеца след разнежения ни разговор в кабинета му! Нечувана дързост според правилата на йерархията. Йерархията в болниците донякъде напомня на родови клан от патриархален тип. Всеки си знае мястото, подчинява се на по-старшите от него и упражнява власт над по-нископоставените. И нямаше да има нищо толкова лошо в тази подредба, ако общата цел на всички беше доброто обслужване на болните.