Кралица на въздух и мрак [bg]

Спомни си как някой му беше казал, че последните думи на Себастиан Моргенстърн били: Никога не съм се чувствал толкова лек. Самият той също се чувстваше лек, отърсил се изведнъж от товара на постоянния страх и копнеж, с който толкова беше свикнал, че дори не го забелязваше. И все пак някъде дълбоко в него мисълта за Себастиан го смрази. Беше ли грешно да изпитва лекота?

Даваше си сметка за едно нетърпение, както и знанието, макар и далечно, че си играе с огъня. Ала това знание не беше придружено нито от страх, нито от вълнение. То беше далечно. Клинично.

— Сами сме — рече кралицата. — Бихме могли да се позабавляваме.

Сега вече Джулиън я погледна. Престолът й беше различен, тя — също. Сега сякаш се беше излегнала върху възглавниците на ален диван, медночервената й коса се беше разпиляла около нея. Беше сияйно красива, изпитите очертания на лицето й бяха изпълнени с младост и здраве, кафявите й очи грееха.

Очите на кралицата са сини. Тези на Ема са кафяви.

Ала това не промени онова, което виждаше, очите на кралицата имаха цвета на тигрово око и проблясваха, докато го гледаха. Носеше бяла сатенена рокля и когато вдигна бавно единия си крак, прокарвайки палец по прасеца на другия, платът се разтвори, разкривайки краката й до хълбоците.

— Това е магически прах — каза Джулиън. — Знам какво има отдолу.

Тя отпусна брадичка върху ръката си.

— Повечето хора не биха посмели да говорят по този начин на кралицата на феите.

— Повечето хора не разполагат с нещо, което кралицата на феите иска — отвърна Джулиън.

Не изпитваше нищо, докато я гледаше: беше красива, ала той не би могъл да я желае по-малко, ако тя беше красив камък или красив залез.

Кралицата присви очи и за миг те отново станаха сини.

— Наистина си различен. Повече приличаш на елф.

— По-добър съм от елф.

— Нима? — Кралицата се надигна бавно и копринената й рокля се раздвижи. — Ние имаме израз за смъртните, които водим тук: В царството на феите смъртните не познават ни скръб, ни радост.

— И защо? — попита Джулиън.

Кралицата се разсмя.

— Някога чудел ли си се как примамваме смъртните да живеят сред нас и да ни служат, сине на тръните? Избираме онези, които са изгубили нещо, и обещаваме онова, което искат повече от всичко: край на скръбта и страданието им. И дори не подозират, че влязат ли веднъж в земите ни, те са в клетка и никога вече няма да познаят щастие. — Тя се приведе. — Ти си в тази клетка, момче.

По гърба на Джулиън премина тръпка. Атавистична, първична, като порива, накарал го да се изкатери върху погребалната клада на Ливи.