Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
Бен бързо се отказа да търси възможност за понататъшни разговори с Речния господар за вярност към трона. Никой не се интересуваше от нищо, освен от това да прекара добре. Песните и виковете осуетяваха всякакви усилия за провеждане на нормален разговор, а виното се пиеше поразително бързо. Той прие една чаша предпазливо и от учтивост и го намери твърде добро. После изпи още една — защото какво значение имаше в края на краищата? — после още няколко. Не след дълго се оказа в особено приповдигнато настроение и започна да се забавлява чудесно. Куестър и коболдите пиха заедно с него и изглеждаха също толкова отпуснати и само Абърнати се въздържа, като измрънка нещо от рода на това, че виното не е препоръчително за животни. Скоро всички пееха и пляскаха с ръце и нямаше никакво значение за какво е цялото това пеене и пляскане.
Речният господар изглеждаше доволен, че Бен така добре се забавлява. Той често го навестяваше. Грапавото му, безизразно лице се бе зачервило и тъмните му очи бяха светнали. Той канеше Бен да го посети отново в Елдъру, отправяше му благопожелания, питаше го дали не се нуждае от нещо. Бен се изкушаваше да му отговори както трябва, но предпочете да си държи езика зад зъбите. Речния господар наистина имаше добри намерения и веселието бе заразително. Той самият не се бе забавлявал дълго време преди да дойде в тази странна земя.
Нощта отминаваше, празненството достигна връхната си точка и хората от местата в амфитеатъра започнаха да слизат надолу към арената и да се смесват с процесията. Песните и танците ставаха все по-лудешки, вълшебните същества от езерната страна се плъзгаха сред сенките и светлината, сякаш все още бяха онзи магически народ, какъвто са били на времето. Речният господар хвана ръката на една от няколкото си съпруги — нежна речна фея — и я издърпа подире си към полето. Той извика на Бен и останалите, на членовете от семейството си и на събралия се народ да го последва. Повечето тръгнаха. Бен се изправи, подвоуми се, обърна поглед към мястото, където бе седяла Уилоу, видя, че я няма там и отново седна. Какво го прихващаше, за какво трябваше да празнува? Той удивително бързо се отърси от въздействието на виното и щом се замисли за горчивата истина, че всичките му усилия като крал се бяха провалили, изгуби всякакво желание да празнува.
Отново се изправи, все още неуверено, бързо се извини пред останалите и побърза към най-близкия изход на амфитеатъра. Абърнати го последва, но той рязко отпрати кучето. Феи, нимфи, русалки, наяди и самодиви кръстосваха наоколо му, танцуваха и пееха, обзети от празнично веселие. Бен бързо мина покрай тях. Бе се преситил от хора, искаше му се да остане сам.
Мина през тунела, обгърнат от сенки, след което отново се озова в гората. Откъм алеите над главата му мигаха светлини и шумът от празненството бе започнал да стихва. Забърза в мрака, като нямаше търпение да се върне в квартирата си и да се махне по-далеч от тържеството. Стомахът му клокочеше от виното и той неочаквано повърна на пътеката. После се изправи, постоя докато му се избистри главата и оправи стомахът, и продължи. Стигна къщата, мина по една алея до открита странична веранда и се отпусна в люлеещ се стол с висока облегалка.
— Браво на теб! — поздрави се иронично той.
Чувстваше се потиснат и обезкуражен, а така силно бе вярвал в себе си в началото. Знаеше, че може да бъде крал на Ландовър, притежаваше интелигентност и способности, умееше да разбира хората и имаше опит с тях, а и бе наясно как се прилагат законите в едно общество. Но най-важното — нуждаеше се от това предизвикателство и се смяташе подготвен за него. Всичко това обаче изглежда нищо не означаваше в случая. Той не бе успял да спечели дори и най-нищожно признание като крал, а само някои условни обещания. Най-близките съюзници на стария крал го бяха отхвърлили. Останалите го бяха пренебрегнали. Бе загубил кралския закрилник, превърнал се в нещо като призрак, обитаващ запустяла къща, а Марк и неговите демони с всеки изминал ден приближаваха с още една стъпка.
Изтегна се и се огледа в нощта. Е, какво — не преставаше да упорства той. Та нали тук не го задържаше нищо освен собственото му самоуважение? Трябваше само да свали медальона, за да се върне в Чикаго — наистина с един милион по-беден, ала все пак жив и здрав. И на времето бе търпял провали, щеше да ги търпи и в бъдеще. Като се замисли само — та това не бе нищо повече от поредния провал.
Тази мисъл му се въртеше в ума известно време, но тор ненадейно си представи лицата на онези, които бяха дошли на коронацията му — селските стопани с техните семейства, ловците и онези, които продължаваха да очакват онзи крал, на когото да могат да повярват. Толкова по-зле за тях, каза си той, като в същото време се питаше как може да бъде толкова нагъл.