Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
— Е, може пък и ти да не си чак толкова цвете — помисли си той уморено.
Нещо се раздвижи сред сенките на дърветата близо до верандата и той скочи.
— Бен?
Беше Уилоу. Тя се промъкна между дърветата и приближи до него. Тялото й, облечено в бяла коприна, бе призрачно. Зелената й коса на лъщеше на светлината. Тя приличаше на мъглица, която преминава над нощно езеро, озарена от лунна светлина. Ефемерна, но невероятно красива.
— Проследих те, Бен — тихо каза тя, но без нотка на извинение в гласа. — Знаех, че ще се умориш и ще дойдеш да спиш, но не заспивай още. Ела първо с мен, ела да видиш как майка ми танцува.
Той почувства как гърлото му се сви, когато тя приближи до него.
— Майка ти ли?
— Тя е горска нимфа, Бен — толкова е дива, че отказва да живее сред хората от Елдъру. Баща ми така и не успя да я накара да живее с него, ала музиката ще я привлече и тя ще поиска да танцува. Ще дойде сред старите борове да ме потърси. Ела, Бен, искам да дойдеш там.
Тя се качи на верандата, протегна се да го хване за ръка, но се спря.
— О, какво е лицето ти! Та ти си ранен!
Той почти беше забравил побоя, който му нанесе Календбор. Тя нежно докосна челото му с ръка.
— Не забелязах раните ти в Ирилин. Ей сега.
Тя бързо прокара пръсти по лицето му и болката незабавно премина. В погледа му се изписа нескривано удивление.
— Дребните рани се лекуват, Бен — прошепна тя. — Външните рани.
— Уилоу. — започна той.
— Аз вече няма да искам от тебе да тръгнеш с мен, преди да си готов — пръстите й, топли и нежни, докосваха бузите му. — Вече знам кой си, зная, че си от друг свят и не си намерил още своето място в нашия. Аз ще чакам.
Той поклати глава.
— Уилоу…
— Ела, Бен — тя го хвана здраво за ръка и го дръпна от стола му. — Ела, по-бързо! — и го поведе от верандата сред дърветата. — Майка ми ще чака!
Бен вече и не мислеше да се противи. Спуснаха се да тичат през гората. Тя беше видение, каквото той не бе допускал, че може да съществува, а той бе сякаш нейна сянка. Стрелкаха се между дърветата, тя — хванала го за ръка, той — безнадеждно изгубен, макар че това не го интересуваше. Докосването й го пареше и копнежът му по нея започна да се надига отново.
След малко забавиха ход в дълбока гора, обвита в сенки и мъгли, далеч от Елдъру. Шумът от празненството продължаваше да кънти между дърветата, но бе далечен и тих. Цветни потоци лунна светлина се промъкваха през покрова на гората и прошарваха земята като рисувани петънца. Уилоу бе хванала Бен здраво за ръка. Той се чувстваше страстно привлечен от близостта на тялото й. Кичурът коса, който се спускаше от ръката й, галеше китката му като житен клас. Тя бе започнала да се промъква между дърветата и храстите и безшумно заобикаляше гигантските дървета, застанали като на пост, и по-дребните наоколо им, които приличаха на отломък от нощта.
Широколистните дървета отстъпиха на вечно зелени борове, гигантски и вековни. Уилоу и Бен започнаха да се промъкват между иглолистните им клони, докато пред тях се открои една полянка.
Там майката на Уилоу танцуваше в призма от цветна лунна светлина.
Тя бе дребно създание, едва ли по-голяма от дете. Чертите й бяха нежни и изящни. Сребристата й коса се спускаше под кръста, а кожата на крехкото й тяло и на крайниците й бе бледозелена, както на дъщеря й. Цялата бе обвита в бял воал и излъчваше сякаш вродена вътрешна светлина. Тя се въртеше и пристъпваше в самозабрава под такта на далечната музика на осветената от луната поляна.
— Майко! — тихо прошепна Уилоу и погледът й стана развълнуван и щастлив.
Очите на горската нимфа мигом срещнаха нейните, но тя не забави танца си. Уилоу безмълвно коленичи в края на просеката и нежно придърпа Бен. Двамата седяха мълчаливи и гледаха как това фантазно видение пред тях прави чудеса.
Колко дълго танцува нимфата и колко дълго те я наблюдаваха Бен така и не разбра. На тази поляна сякаш времето бе спряло. Всичко, което го тревожеше при завръщането му от амфитеатъра, бе изгубило значение и забравено. Съществуваха само Уилоу, той и танцуващата нимфа. Чувстваше как стават едно цяло чрез грацията и красотата на този танц. Чувстваше някаква връзка помежду им, която не разбираше, но от която отчаяно се нуждаеше. Усещаше я как се осъществява и не й се съпротивляваше.
Накрая танцът свърши. Внезапно настъпи тишина и музиката също сякаш престана. Майката на Уилоу се обърна към тях за част от секундата да ги погледне и изчезна. Бен гледаше втренчено и отново започна да чува музиката на празненството, ала горската нимфа бе изчезнала, сякаш никога не я е имало.