Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
— О, майко! — прошепна Уилоу през сълзи. — Та тя е толкова красива, Бен. Нали е красива?
Бен кимна и усети как малката й ръка бе взела неговата.
— Много е красива, Уилоу.
Силфидата се надигна и го придърпа към себе си.
— Бен — произнесе тя името му толкова тихо, че той едва го чу. — Аз ти принадлежа. Крал и дъщеря на вълшебници — ние ще бъдем едно цяло. Ти трябва да поискаш от баща ми да ме пусне да тръгна с теб, преди да си заминеш. Трябва да му кажеш, че съм ти нужна — защото аз наистина съм ти нужна, Бен. А кажеш ли му това, той ще ме пусне.
Бен веднага поклати глава.
— Уилоу, не мога да искам…
— Ти си крал и твоето желание не може да остане незачетено — прекъсна го тя с пръст на устните. — Аз съм само едно от многото деца на баща си, а майка ми дори не желае да живее с мъжа, с който са ми дали живот и отношението на баща ми се променя към мене в зависимост от настроенията му. Но ти трябва да ме поискаш, Бен.
Представата за Ани проблясна в съзнанието му в противовес на страстта, която будеше у него това момиче.
— Не мога.
— Ти не разбираш магията на вълшебните същества, Бен. Виждам го по очите ти, усещам го по гласа ти. Но Ландовър наистина е сърцето на тази магия и ти трябва да приемеш всичко, което означава това.
Тя пусна ръката му и тихо се отдалечи.
— А сега трябва да вървиш. Аз се храня от пръстта, която майка ми е напоила с благодат. Остави ме сама, Бен. Върни се през гората, пътят сам ще се отвори пред тебе.
— Не, Уилоу, почакай…
— Поискай ме, Бен. Баща ми трябва да ме даде — изящното й лице се вдигна в цветните потоци лунна светлина, в които се къпеше поляната. — О, Бен, имам чувството, че майка ми е навсякъде около мен, обгръща ме и ме притиска до себе си, още я усещам. Нейният дух достига до мене от почвата. Тази нощ мога да бъда заедно с нея. Остави ме сама, Бен, побързай!
Той обаче продължаваше да стои пред нея без да помръдне и упорито отказваше да направи онова, за което го молеше. Защо толкова настояваше да му принадлежи? Защо не можеше да разбере, че това, което иска, е невъзможно?
Тя се завъртя в средата на поляната — красива, чувствена и изящна. В този момент той я пожела толкова страстно, че сълзи бликнаха от очите му.
— Уилоу! — извика той и тръгна напред.
Тя постепенно спря да се върти и се обърна към него, приковала крака в земята, с ръце към небето и вдигнато лице. Бен спря. Внезапна светлина започна да се излъчва от силфидата — същата светлина, каквато бе излъчвала майка й, докато танцуваше. Уилоу потръпна, стана прозрачна на светлината и започна да се издува и да губи форма. Бен отмести очи и се отпусна на коляното си в шок. Уилоу променяше формата си пред очите му, превръщайки се в нещо съвсем различно. Ръцете и краката й потъмняха и се разкривиха. Тя се изду като платно и започна да се обезформя и издължава.
След миг Уилоу вече я нямаше, а на мястото й стоеше едно дърво. Върба — това означаваше името й. Уилоу се бе превърнала във върба.
Бен се втренчи, без да може да повярва на очите си. В него се надигна пристъп на страх и отвращение. Опита се да го подтисне, ала не можа. Тя бе му казала, че черпи сили от почвата. Казала му бе, че усеща как майка й се докосва до нея. Боже мой, що за създание беше това?
Той зачака, за да получи отговор на въпроса си — самотен силует сред мъглата и сенките на гората. Чака дълго, но отговор не дойде.
Щеше да си остане тук през цялата нощ, ако Буниън не се беше появил, изникнал внезапно иззад дърветата и не го бе хванал за ръката и повел като непослушно дете. Той тръгна с коболда без да спори, твърде зашеметен, за да направи каквото и да било. Най-противоречиви чувства бушуваха в него и го смазваха. Уилоу бе толкова красива и жизнена и страстта му към нея бе невероятно силна. В същото време бе отблъснат от нея — тя бе същество, явно аморфно, което с еднаква лекота можеше да стане дърво или човек.
Отдалечи се от поляната, без да се обръща назад — нямаше сили да го понесе. Твърде много се срамуваше от собствените си чувства. Проправяше си път сред вековните борове, следвайки Буниън мълчаливо. Предположи, че коболдът сигурно го е проследил. Сигурно Куестър или Абърнати са го изпратили. Те не смееха да го изпуснат от очи след изчезването му край Ирилин.
Изведнъж съжали, че го бяха намерили онази нощ. По-добре да се беше загубил. Поредпочиташе онова, което вече нямаше шанс да се случи.
Не им се наложи да вървят дълго. Останалите го чакаха пред къщата разтревожени. Сложиха го да седне и се скупчиха наоколо му.