Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Чакай малко. Не съм съгласна. Болната ми съобщи, че има болки…
— Болната не ме повика за болки, тя ме повика за задух! По-точно повика ме другата болна, от другото легло — прекъснах я аз разгорещено. — И задух нямаше, нещо я боцнало и не могла да си поеме дъх. Това задух ли е? И беше й минало, още преди да дойдем. И ние пак стоим там, повдигаме я, кислород й даваме и тя доволна жената… И в 7:30 другата болна пак беше, тя ме повика: „Елате, че Фатмето нещо пак я задушава“, аз нали това ви предадох, а? А после в рапорта какво? Болки!
— Моята преценка е, че когато някой болен се оплаче, независимо от какво и аз съм дежурна, ти трябва да ме извикаш. Защото аз отговарям за болните до края на дежурството. Ако болната умре в 8 ч., аз не мога да отговарям за нещо, което съм научила в 7:29, нали?
— Далече стигнахте, д-р Скорчева, далече стигнахте!
— Някой път ще се случи, помни ми думата, говоря сериозно.
— Искам да ви кажа, че далече стигнахте с тия приказки, защото, когато потърсим някой лекар, я има някакъв колегиум, я има някакви упражнения, я се случи някой път да е дежурен не знам къде още…
Тук шефът се намеси авторитетно:
— И други работи вършим, не са само тия, каквото и да си мислиш.
— Знам, много добре знам.
— Имаме упражнения — започна да се оправдава той, — имаме катедрени съвети, имаме още какво ли не, но сме си тука в болницата, ей ма, няма да отивам примерно във Военна болница, нали?
— Аз имам такъв въпрос към тебе, Боянова — каза Скорчева. — Защо отидохте при болната двете със Стоименова?
— Защото бяхме в почивка, какво толкова?
— Коя всъщност беше от вас стационарната? — попита тя.
— Аз бях по график.
— Не е вярно, че си била ти! До 4:30 аз работих със Стоименова.
— Именно! Тя сама изяви желание. Бях й много благодарна и й казах: „Много ти благодаря, Кати. Благодаря ти, че ми помагаш, да не влизам в конфликт с д-р Скорчева.“ Точно така й казах! Имах опасения, че се търси повод. И той се намери. Въпреки всичко! В 7:29 поводът се намери, и 29, така пише! Що за принцип е тоя!
— Не, ти трябваше да ми съобщиш за болната с две-три думи, затова ти казвам, че нямам никакво лично отношение…
— Ох, моля ви се, д-р Скорчева…
— Няма какво да ми се молиш! Това, което, което се пише в лекарския рапорт, ние си го четем сутрин, никакъв рапорт срещу тебе не съм пускала.
— Написали сте за болки, за болки!
— Няма такъв рапорт, изобщо няма — рече шефът.
— Аз като отидох, жената имаше болки — каза Скорчева. — Не съм я видяла в 6 ч. и не мога да кажа имала ли е, нямала ли е тогава, но малко преди да си тръгна, ти нали ме повика и аз отидох да я прегледам. Болната имаше болки, аз ли не знам какво е имала!
— Добре, но защо тогава в рапорта пишете, че е имала болки от 6 ч. и аз не съм ви казала?
— Помня още Розито като беше в кабинета долу, като те викахме — внезапно смени темата шефът, — че беше спряла един антибиотик, помниш ли?
— Но моля ви се, за 15 години един антибиотик! И не съм го спряла, а бях пропуснала да го направя една вечер и веднага ми пуснахте рапорт…
— Тогава не е пускан рапорт, можеш да си провериш досието — прекъсна ме шефът.
— Хубаво! За антибиотика, значи, помните, а че съм награждавана, няма кой да си спомни, нали, а че един антибиотик съм го пропуснала една вечер и то беше, защото беше много надраскана тетрадката…
— Спри се малко, де! Тогава те виках от къщи, отдавна беше, кога беше? В момента никой няма нищо срещу тебе, говоря ти за последната, цялата календарна година назад, дори за две назад, мога да ти се закълна, че нищо не ти е разглеждано тук, ясно ли ти е?
— Добре, сега подред — имам ли някакъв пропуск или нямам?
— Чакай, де, сега идваш тука с някакво листче, чакай да го видя какво пише там, да видя какво пише първо.
— Прочетох ви го вече. Добре, пак ще ви го прочета: „Написаното по адрес на м.с. Боянова в рапортите от…“
— Трябва първо да ги погледна тия рапорти. Чакай, недей бърза.
— На работа съм, затова бързам.
— Ти си на работа и ние сме на работа, да не сме на курорт!
— Хубаво, аз съм в залата, ако ви потрябвам.
— След нощна ли оставаш? — с фалшива загриженост ме попита Скорчева.
— След нощна съм, да.
— Виж, каквото и да си мислиш, нямам нищо против тебе, не си въобразявай…
— Нищо не си въобразявам, давам ви само голи факти.
— … нямам нищо против тебе, успокой се…