Дявол под прикритие

— Уолъс ще дойде с нас в Лондон, разбира се — каза Мерит и бързо протегна ръка да успокои кучето, когато то се поколеба. Тя го дръпна в скута си и се облегна на Киър. — Веднага щом Итън каже, че е безопасно, ще отседнем в моя… в нашия… дом и ще се срещнем с баща ти. — Тя направи пауза, обезпокоена. — Съжалявам, имах предвид Кингстън.

— Нямам нищо против — каза Киър с прозаичен тон. — Той ми е баща, независимо дали го наричам така, или не.

Мерит се усмихна и нежно почеса главата и ушите на Уолъс, докато той се отпускаше в скута й.

— Той ще обясни как трябва да процедираме с фонда, ще се срещнем с всички адвокати, банкери и т. н.

— Не се тревожа за фонда — каза мрачно Киър. — А за имението и титлата. Нямам връзка с тези земи, нито с хората, които ги обработват, и не мисля, че мога да живея на място, където майка ми е понасяла такова страдание. — Той замълча. — Не мога ли да дам част от това?

— Боя се, че човек не може да отдава титли. Може би съществува някакъв малък процент земя, която може да успееш да продадеш, но по-голямата част от нея вероятно е свързана с титлата. Това означава, че трябва да бъде държана с къщата, за да се предаде на следващото поколение. Всъщност, ти реално не толкова ще го притежаваш, а по-скоро ще бъдеш негов пазител до следващия лорд Ормънд. Със сигурност не би искал да изгониш настоящите наематели, които са добри, трудолюбиви хора. — Тя се замисли. — Обаче… това не означава, че самото имение не може да се използва за някаква друга цел.

— Например?

— Училище? — предложи тя.

— Училище за какво?

— За бедни момчета и момичета, и за сираци, които се нуждаят от добро образование, както и от здравословно, щастливо място за живот.

Киър притисна устни до главата й.

— Харесва ми тази идея — каза той. — Много.

— Разбира се, не е същото като да управляваш дестилерията си, но може би има аспекти, които ще намериш за интересни и възнаграждаващи.

— Дестилерията ми е нещо повече от правене на уиски — каза той замислено. — Най-много ми харесва, че аз и моите хора работим заедно, за да направим нещо добро. Нещо, с което се гордеем. Аз мисля… Може би ще усетя нещо от това по отношение на училището.

Мерит се притисна по-плътно до него.

Разговаряха до вечерта, когато и двамата бяха уморени и готови за лягане.

— Нека първо се изкъпем — предложи Мерит.

Киър отвори уста да отговори, когато Уолъс внезапно скочи от кушетката и затича неспокойно от основната стая към спалнята и обратно. Дребното му тяло потръпваше от възбуда, а твърдата му козина настръхна.

— Какво има? — зачуди се Киър и отиде до прозореца. Мерит изгаси лампата, за да намали блясъка на отразената светлина.

И тримата скочиха, когато чуха рязък звук откъм дестилерията, смесица от скърцащ метал и счупено стъкло.

След това нощта притихна.

— Инцидент с машините? — предположи Мерит. — Може би някой от медните казани е паднал?

Киър поклати глава, взираше се напрегнато през прозореца. Нещо не беше наред. Мерит усети, че вътрешностите й се преобръщат. Тя отиде в спалнята, взе револвера от кожената пътническа чанта, където го държеше, и изгаси лампата и в тази стая. Докато хвърляше поглед през прозореца към варосаните стени около дестилерията, тя не забеляза никакво движение.

Скоро Киър влезе в спалнята с мрачно лице.

— Дъфи щеше да влезе да каже нещо по въпроса досега, ако можеше.

— Да излезем заедно да го потърсим? — предложи Мерит.

Киър поклати глава.

— Остани тук с кучето, дръж револвера в себе си и заключи вратата. Уолъс ще изръмжи, ако непознат се опита да влезе.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще потърся Дъфи навън и ако го няма, ще отида да видя в дестилерията.

— Киър, не… идвам с теб. Ти не си въоръжен, но аз…

— Не можеш да стреляш в дестилерията, скъпа, иначе току-виж си накарала кралството да избухне. Аз мога да намеря пътя си през дестилерията в тъмното, ако е необходимо, Мерит. Познавам я по-добре от него. Не влизай там… чакай ме тук. Ще се върна, обещавам. — Устните му потрепнаха, когато добави: — И гледай да не застреляш кучето ми случайно.