Дявол под прикритие
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: „Рейвънел“ #7
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: ЕРГОН
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Дявол под прикритие». Краткое содержание книги:
— Така е по-лесно — каза Киър и млъкна засрамено. — Искам да ти благодаря, че си пазил фонда заради мен. Борил си се в продължение на година, без дори да знаеш дали ще ме намериш.
— Знаех, че ще те намеря — каза тихо Кингстън. Като се завъртя рязко, той отиде до другата страна на бюрото и отвори едно чекмедже. Извади визитна картичка, взе писалка от поставката от ахат и отвори мастилницата. — Давам ти моя лондонски адрес — каза той, като пишеше на гравираната картичка, — а също така името на един мениджър в клуба, който винаги знае къде се намирам. Изпрати телеграма, ако имаш нужда от нещо. Каквото и да било. Аз… — Той млъкна и остави писалката; отне му един момент да дисциплинира изражението си. — Трудно е да те оставя да си тръгнеш като знам, че Ормънд ще изпрати някого след теб.
— Предпочитам да ме застрелят — каза Киър като взе картичката, — вместо да прекарам цял ден в съда, както ще направиш ти.
Кингстън отговори с безрадостна усмивка.
Киър се колеба дълго и накрая взе решение. Изпълнен със самоувереност и някакво смътно-идиотско чувство, той бръкна под яката на ризата си и извади верижката със златния ключ. Прокашля се и се опита да звучи небрежно.
— Питах се… дали ти все още… — Гласът му потъна в мълчание, когато видя, че Кингстън посяга към джоба на жилетката си. Обичайната му ловкост сякаш го беше напуснала, докато се опитваше да разкопчае верижката на часовника си. — Това е само формалност — промърмори Киър.
— Ако не се отключи — каза Кингстън спокойно, с извърнато лице, — няма значение. — Тя може да е изпратила грешния ключ.
— Да. — Но сърцето на Киър бе започнало да бие бързо и силно, отеквайки високо в гърлото му.
Кингстън му даде верижката с висяща от нея ключалка във формата на сърце. Киър беше разочарован, когато видя че ръцете му треперят. Той пъхна ключа и завъртя.
Щрак.
Слабият категоричен звук го прониза. Ключалката се отвори и се отдели от верижката, както Киър бе очаквал, че ще стане. Нямаше причина за суетене. Но той държеше главата си наведена, тъй като очите и носът го смъдяха, а стаята се превърна във водниста мъгла. Гърлото му се сви и се наложи да го прочисти.
В следващия миг усети, че е хванат в сигурна, грубо-любяща хватка, с една ръка на тила и друга на рамото му, доближаваща се до нещо, което не беше съвсем прегръдка, но се чувстваше като такова. И през неравното си, накъсано дишане, той чу несигурния глас на Кингстън:
— Ти винаги ще бъдеш син на Лаклан Макрей. Но също така мой. — Пауза, след което добави дрезгаво: — Можеш да бъдеш и мой.
— Да — прошепна Киър и усети как го обзема вътрешно спокойствие.
Звуците от действията на прислужницата, която палеше камината, макар и тихи, разбудиха Мерит от тежкия сън. Тя беше обзета от такава отпадналост, че й беше трудно да се обърне дори в леглото, сякаш към одеялата бяха пришити оловни тежести. Умът й се пробуди постепенно, все още зает от тъмен, кадифен сън, в който Киър правеше любов с нея.
Само дето… не беше сън… нали? Не, той беше дошъл в стаята й посред нощ, пошушна й да мълчи, когато тя се опита да говори, целуваше всеки сантиметър от кожата й, докато събличаше нощницата й.
Тя примигна и рязко отвори очи. Когато огледа стаята, видя прилежно сгънатата си нощница на близкия стол. Като се чудеше дали прислужницата я е видяла, тя потъна по-дълбоко под завивките. За нейно облекчение момичето скоро си тръгна безмълвно и затвори вратата.
Мерит беше гола и отпусната, връхчетата на гърдите й бяха леко протрити. Меката плът на вулвата й беше изпълнена с остатъчна чувствителност, след като е била галена, целувана, хапана, възбуждана, обладавана. Спомняйки си удоволствието, което Киър й бе доставил, тя се сгърчи леко и почувства как пръстите на краката й се свиват. Той беше легнал върху нея, а тежестта му побутваше таза й при всеки тласък. Чувстваше го толкова могъщ, тялото му превземаше нейното, нахлуваше в нея с дълбоки, сладостни удари и това бе продължило цяла вечност. След това беше изтощена, но промърмори, че трябва да направят планове и да говорят, да подготвят багажа си за пътуването до Айли и че да, тя съжалява, ако той не е доволен да отиде с него. Киър я беше притиснал срещу твърдите си космати гърди, докато тя вече не можеше да спре да въздиша и да се прозява. Това беше последното, което си спомняше.
Слънчевата светлина, проникваща през капаците на прозорците, беше много ярка. Колко ли до късно беше спала? Тя се протегна и започна да се обръща… когато потрепери от непознато усещане за нещо, което се плъзга по ръката й. Опипа и осъзна, че е гривна. Гривна?
Мерит бързо стана от леглото, грабна нощницата си и я облече. Приближи се до прозореца, отвори капаците и погледна гривната, обляна в слънчева светлина. Беше златна верижка за часовник, закопчана около китката й с малко златно катинарче.
Разтърси я объркваща смесица от емоции и паника. Киър беше тръгнал без нея. Беше сигурна в това.
Искаше й се да счупи нещо. Да плаче. Как можеше да тръгне, без да й каже? Какво щеше да прави тя? Умът й призова три думи: Спортна злоба, Мерит!
Тридесет и четвърта глава
Един ден по-късно Мерит се наведе над парапета на парахода, докато съдържанието на стомаха й се бунтуваше зловещо. Беше издържала дългото пътуване с железница от Съсекс до Глазгоу, със спирка за смяна на влаковете в Лондон, доста добре. Но след като плава с пощенски кораб по езерото Лох Файн и се впусна в пътуването от десет мили надолу по езерото Уест Тарбърт, се чувстваше уморена и леко й се гадеше. Жалко, че не можеше да се наслади на пътуването по сладководното езеро с красивия черно-бял параход — нов и модерен съд, украсен с празнични раирани тенти над седалките на палубата. Но беше направила грешката да се разхожда в голямата дамска каюта долу и леките движения на кораба бяха накарали организма й да се разбунтува. Тя се вкопчи в парапета и затвори очи, отчаяно надявайки се, че полъхът студен въздух ще успокои гаденето.
— Милейди… — чу тя някой да пита колебливо и се обърна да види приближаваща се възрастна двойка. Жената — набита и привлекателна, с раирана пола и тъмнозелена пътническа пелерина, беше непозната. Но мъжът с нея — съсухрен и слаб, със сребриста коса под каскет й се стори смътно познат. О, да, той беше един от дестилерите, които бяха дошли с Киър в Лондон.
— Аран Слорач — каза той, потупвайки се по гърдите, — а това е жена ми Фиа.
— Господин Слорач! — възкликна Мерит, призовавайки слаба усмивка на лицето си. — Колко приятно, че ви виждам отново. И госпожа Слорач… с удоволствие…
— Не мога да повярвам на очите си — възкликна мъжът, — да видя такава благородна дама на параход от Тарбърт!
С гримаса Мерит се обърна към водата.
— О, драги — каза тя дрезгаво. — В момента дамата не е толкова благородна. Колко унизително… толкова съм… — Наведена над парапета, Мерит се задъхваше и потеше.
Госпожа Слорач застана до нея, извади отнякъде бяла ленена кърпичка и й я подаде.