Дявол под прикритие

Докато семейство Слорач придружаваха Мерит из острова в карета, тя беше поразена от самотната, ярка красота на Айли. На север и на запад имаше голи хълмове и обработваема земя, чисти пясъчни брегове, подронвани от вълни, тесни морски заливи, прорязващи пресечения терен. От време навреме минаваха покрай някоя гора от широко разпространения дъб или шотландска ела, но колкото по-далеч на запад отиваха, дърветата намаляваха, изместени от широки ливади и царевични ниви. Отминаха руините на замък и спретнати рибарски селища, където хората се тълпяха около магазините или стояха пред крайпътните таверни, разговаряйки на малки групички.

— На Айли винаги е събота следобед — каза весело Слорач.

Накрая се приближиха до дестилерията, състояща се от големи варосани сгради, построени на ниско разположена скала с идеална гледка към студеното синьо море. Сърцето на Мерит започна да бие учестено, когато стигнаха до малка спретната къща със сив покрив от шисти и ограда около билкова градина отстрани.

Каретата спря и Слорач помогна на жена си и на Мерит по стръмните каменни стъпала, водещи към къщата. Преди да стигнат до входната врата, тя се отвори и от нея изскочи малък сребристосив териер. Той спря на няколко метра от Мерит и изръмжа.

— Здравей, Уолъс — каза тя с лека усмивка и застана неподвижно, когато той дойде при нея. Териерът я обикаляше, душейки полите й. След миг я изгледа с ясни очи, размаха опашка и я остави да го погали. — Какво красиво момче си ти — възкликна тя, приглаждайки козината му.

— Мери! — Тя вдигна очи, за да открие, че Киър крачи към нея.

— Не се ядосвай — каза тя и устните й трепереха, докато се опитваше да се усмихне.

Но в изражението на Киър нямаше и следа от гняв, а само загриженост. Той стигна до нея с три крачки и я дръпна в прегръдките си, притискайки главата й към гърдите си.

— Скъпа моя, какво правиш тук? — попита я тихо. — Как… Не ми казвай, че си дошла сама. За Бога, Мерит.

Тогава Слорач заговори:

— С Фиа я срещнахме на връщане от Тарбърт. Беше болна на кораба.

Киър накара Мерит да го погледне.

— Болна?

— Просто морска болест — отвърна тя.

Слорач хвърли многозначителен поглед на Киър.

— Фиа е на мнение, че момичето очаква.

Фиа кимаше решително, игнорирайки възраженията на Мерит.

— Погледнете дланите на ръцете й — каза тя на Киър. — Виждате ли колко са розови, особено по краищата? Знаете ли какво успокои гаденето? Телешка наденица, ето какво. — Тя кимна категорично, сякаш това беше показателно.

Киър поглади Мерит по косата и я погледна.

— Ти си упорито момиче — промърмори той. — Пътувала си дотук сама. От всички дръзки, безразсъдни прояви… Ще си поговорим за това, Мерит и няма да ти е никак приятно. — Но ръцете му обгръщаха лицето й, докато говореше, и той не се сдържа и притисна целувка към челото, бузата, брадичката и върха на носа й.

— Трябваше да дойда — каза Мерит, застанала неподвижно, с вдигнато нагоре лице. — Забравил си да оставиш ключа за ключалката. — Нямаше как да отворя гривната.

— Исках да остане на теб. За да ти напомня чие сърце пазиш.