Дявол под прикритие

— Не съжаляваш.

— Съжалявам, че не си доволен от това.

Замисленият му поглед мина по нея.

— Какви бяха тия приказки, че си била болна на кораба?

— Просто за момент ми прилоша. Сега съм доста по-добре.

Киър я хвана за раменете.

— Готова ли си да се омъжиш за мен?

— Това е, което искам най-много!

Той продължи да се мръщи.

— Няма да ми се оплакваш, ако промениш решението си по-късно.

— Няма да променя мнението си — усмихна се тя.

Чувайки приглушен разговор от основната стая и звуците на суетен е в кухнята, Киър неохотно я пусна.

— Най-добре е да се казва колкото е възможно по-малко за Рансъм — предупреди той. — Казах на Слорач, че той е заможен търговец на уиски, който иска да купи земя на Айли и да построи голф игрища.

— Итън остава тук? — попита тя. — С нас?

Устните му потрепнаха.

— Не. Би станало малко претъпкано. Той, заедно с двамата си помощници, ще отседне в една малка кръчма.

— Кръчма?

— Да, странноприемница, ако искаш, където човек може да остане срещу пени, ако жена му му е отказала легло.

— Защо Итън е довел само двама души?

— Това е всичко, което му е необходимо, твърди той.

— Не е достатъчно — намръщи се Мерит. — Никак даже. Какво си мисли той? Добре, че съм тук, за да те пазя.

С многострадално изражение Киър я върна в основната стая, където семейство Слорач бяха заети в кухнята. Фиа бе сложила чайник на печката и пренасяше неща от кухненския плот към един бюфет. Слорач надничаше в няколкото кошници и глинени съдове, оставени на масата.

— Аран — предупреди Фиа съпруга си, — да не си докоснал и хапка от това. Тази храна са я донесли съседите на Киър, след като се е върнал от пътуването.

— И аз се върнах от пътуване — възрази Слорач, — и съм гладен.

— Киър е пътувал до Англия — каза ядосано Фиа. — А ти ходи само до Тарбърт.

Киър се намеси с усмивка:

— Остави го да хапне, Фиа.

Докато останалите трима говореха, Мерит отиде до масичката за чай, сложена пред прозореца, от който се разкриваше гледка към морето и далечен фар. Тя седна на подплатения с възглавница стол и Уолъс опря муцуна в коляното й с блеснали към нея тъмни кръгли очи. Ръката й се движеше нежно по главата му. Навън вече се стъмняваше и тя потръпна при мисълта, че е в уютна, топла къща.

Киър излезе от кухнята с чаша чай и я сложи пред Мерит. Тя го погледна с лека изненада и се усмихна.

— Благодаря. — Докато отпиваше, осъзна че го е приготвил точно както й харесва, омекотен с мляко и точното количество захар.

Вперил поглед в териера, Киър нежно попита:

— Какво мислиш, Уолъс? Тя е тази, която трябва да бъде пазена, нали?

Дългата копринена опашка се размаха енергично.

Скоро Итън пристигна с шерифа — гигант с румено лице, изобилие от рижа коса и красиви гъсти мустаци.

— Лейди Мерит — каза Киър, — това е нашият шериф Ерол Мактагарт.

— Привлекателна жена! — възкликна Мактагарт ухилен.

— Казвали са ми, че английските дами са бледи и болнави, но ти си намерил една красавица с рози по бузите.

Киър се усмихна.

— Нека не го удължаваме, Мактагарт. Лейди Мерит е уморена, както знаеш, а аз не съм от хората, които издържат на церемонии.

— Бърза афера, а? — отбеляза шерифът, като част от доброто му настроение се изпари, докато оглеждаше стаята. — Няма цветя? Няма свещи?!

— Няма. Няма също така и пръстен — информира го Киър. — Нека си кажем клетвите, дай ни сертификата и да свършим, преди да е станало време за вечеря.

Мактагарт очевидно не оцени кавалерското отношение на по-младия мъж.

— Няма да има подписан документ, докато не се уверя, че всичко е законно — каза той, като изправи рамене.

— Първо… да знаеш, че има глоба, ако не заявите, че не съществуват никакви пречки за сключване на брака.