Санаториумът [bg]

69

Отнема й по-дълго време, отколкото си мисли, докато се върне в стаята и облече якето. Пръстите й се суетят с електронния ключ и ципа, докато в главата й се въртят въпроси.

Добра ли е идеята? Сама ли да излезе? Дали първо да не говори с Бернд?

Елин веднага отхвърля мисълта. Разговорът с Бернд не само ще прахоса ценно време, но и има риск той да й забрани да търси Марго. Ако не се свърже с него, не може да бъде обвинена, че не се е подчинила на инструкциите му.

Тя взима гумени ръкавици и няколко от найлоновите пликчета, които й даде Лукас, отваря френските прозорци и излиза на терасата.

Светът навън я сграбчва. Ботушите й затъват в дебелия мек сняг и вятърът увива косата й около лицето.

Елин я прибира зад ушите си и оглежда стъклените перила пред нея.

Може ли да ги прескочи?

Не са особено високи, но няма да е лесно.

Тя вдига крак и се опитва да прехвърли преградата, но се закачва и единият й крак увисва навън, а другият остава назад.

Елин опитва отново. Този път успява, но повдигането й е коствало усилие, силата на двете й ръце и бедрата.

Как похитителят е прехвърлил Марго над перилата? Упоена, тя сигурно е била доста тежка.

Елин стъпва от другата страна и изпуска затаения си дъх. Стигнала е до едно заключение, колкото и да е малко — убиецът е силен, мисли си тя, докато гледа как дъхът й излиза на бели облачета, които вятърът разпръсква. Силен е, щом може да вдигне и да пренесе някого толкова бързо и лесно.

Снеговалежът е направо клаустрофобичен. Задушаващ.

Елин не вижда на повече от няколко метра. В белотата не се вижда нищо освен очертанията на заскрежените дървета и геометричните форми на табелата на „Лю Соме“.

Прогнозата за времето се оказа вярна — бурята се усилва.

Елин се стяга и пристъпва напред, но после спира, когато чува глух тътен.

Последван е от силен гръм, който отеква във въздуха.

Разнася се бучене и внезапно повява арктически вятър.

Елин си спомня какво й каза Уил. Лавина.

Тя е чела, че чуваш лавината, преди да я видиш. Докато се свличат надолу по планината, снегът и ледът упражняват огромен натиск, сгъстяват въздуха и го карат да свисти ужасяващо.

И сега Елин го чува — оглушителен, пронизителен звук, който я поразява.

Тя потиска паниката си и хуква към хотела, връщайки се по стъпките си, но решението й е безполезно. Елин няма представа дали се е отправила към пътя на лавината, или го е оставила зад гърба си.

След няколко секунди разбира, че е направила правилния избор.

Лавината току-що я пропусна. Елин все още стои на крака.

Но е погълната от бял облак сняг, разпръснат във въздуха поради силата на падането на лавината.

Мънички, блещукащи частици обсипват лицето й. Горчиви са и парят.

Елин примигва и избърсва снега, но не вижда нищо, само още сняг.

Отнема й няколко минути, докато разбере точно къде е паднала лавината.

Сърцето й блъска лудешки в гърдите. Тя чака ужасена следващия злокобен звук, следващия тътен, който може да се разнесе още по-близо.