Санаториумът [bg]

— Отрази ли му се това?

— Да. Това място… Лукас никога не го е казвал, но мисля, че той искаше да прогони онези зли духове. Проектът беше невъзможен. Всички казваха, че мястото никога не може да бъде съживено — Сесил вдига рамене. — Също като него. Никой не мислеше, че той ще стане такъв, какъвто е сега.

— Да се докаже — отговаря Елин и кима. — И Айзак е същият. Винаги е изпитвал потребност да бъде най-добрият във всичко. Онзи на върха — тя се намръщва. — Този стремеж вероятно се корени в несигурност.

— Мисля, че не са само те двамата. Желанието да се докажеш, да бъдеш нещо — на устните на Сесил заиграва усмивка. — Знаеш ли, някъде четох, че повечето мъже искат да изградят паметник на себе си. Бившият ми съпруг беше такъв. Когато се запозна с новата си съпруга, той се премести в Австралия и си построи къща насред дивата пустош — Сесил се обръща и посочва стаята около себе си. — Това е хотелът, нали? Паметникът на Лукас. Гигантски, красив, от шибано стъкло, паметник за всички онези хора, които му се подиграваха.

Елин не отговаря, стъписана е от силата на чувствата й и от защитата на Лукас. Това преобразява сцената, която видя на стълбището и преобръща изцяло представата й за Лукас. Тя го вижда в съвсем различна светлина. По-благоприятна.

И все пак нещо скърца в начина, по който Сесил говори за него. Същото усещане, което изпитва, когато анализира чувствата си към Айзак — че като защитават братята си, те също така ги оправдават и намират отговори за гадното им поведение, когато вероятно няма такива.

— Мисля, че затова Лукас се въздържа — Сесил оглежда стаята. — Мисълта, че това място може да се провали… Не може да я понесе.

Елин се замисля върху думите й и въпреки че в разсъжденията й има логика, пак са неубедителни. Дори ако Лукас иска да защити хотела, със сигурност първият му инстинкт би трябвало да е да сподели онова, което знае?

Не е само това. Трябва да има и още нещо.

— Но когато говорихме преди, ти каза, че Лукас и Даниел са били близки…

— Да — Сесил се прокашля. — Може би трябва да говориш с него за това.

— Добре — Елин забелязва начина, по който Сесил слага край на разговора, до този момент Сесил беше сговорчива и пряма.

Тук има нещо.

— Но те все още са били добри приятели?

Сесил се колебае и после се изчервява.

— Не — казва тя накрая. — Не бих ги описала като добри приятели. Отношенията им през последните няколко години бяха по-скоро само професионални, отколкото нещо друго. Фирмата на Даниел работи по няколко от хотелите на Лукас.

— Но ти каза, че са били близки.

— Като деца, да, но когато Лукас се разболя… нещата се промениха. Даниел се сближи с баща ни. Той беше талантлив скиор и родителите ни ходеха да го гледат как се състезава. Според мен Лукас чувстваше, че го сравняват с него и че трябва да отговори на очакванията им. И когато пораснаха, се отчуждиха един от друг.

— Но отношенията им трябва да са били достатъчно солидни, за да искат да работят заедно?

— Да, но честно казано, мисля, че и двамата съжаляваха.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаше спорове през последните няколко месеца, преди Даниел да изчезне. Натискът и върху двамата беше огромен — възраженията срещу строежа, оплакванията — лицето на Сесил изглежда изнурено. — Два дни преди Даниел да изчезне, с Лукас се скараха.

— За какво?

— Не знам. Лукас не ми разказа подробности.

Елин се замисля върху думите й. Въпреки историята в тях и съпричастността към преживяванията на Лукас като дете, би било глупаво да пренебрегне факта, че той е имал вероятен мотив, колкото и да е незначителен, за убийството не само на Лори, но и на Даниел.

— Е, какво търсиш? — сменя темата Сесил. — Аз…

Някой почуква силно на вратата. И после още веднъж.

Сесил отваря. Навън стои жена на трийсетина години, носи униформа на персонала. Косата й е увита на хлабав кок и върху лицето падат разрошени кичури. Диша тежко.

— Извинявайте — започва тя, говори със силен френски акцент. — Не исках да ви безпокоя, но… — устните й треперят.