Санаториумът [bg]

— Може ли да падне още една лавина тук, като преди?

— Мислят, че е възможно — притеснено отговаря Уил, — много сняг за толкова кратко време… — той се подпира на бюрото. — Е, как мина разговорът с Айзак?

— Зле. Той започна да обвинява мен, после себе си…

Елин отново поглежда тефтерчето си. Думите на листа плуват пред погледа, тя вдига ръка и потърква очите си. В тях сякаш има пясък и са възпалени.

— Имаш ли нещо против да отидеш за малко и да го видиш как е? Да провериш какво прави. По-добре да отидеш ти, отколкото аз.

Уил я наблюдава изпитателно.

— Ами ти? Яла ли си нещо, откакто се върна тук?

Кракът й подскача под бюрото.

— Смятах да хапна, след като говоря с Айзак, но после работата ме погълна. Не ми остана време.

Уил въздъхва и разрошва косата й.

— Виж, знам, че си решила да работиш по случая, но трябва да се грижиш за себе си. Случилото се там горе…

Елин поглежда разтревожените му очи и бързо кимва в знак на съгласие.

— Чай?

— Не, благодаря.

— Кафе? — Уил закачливо повдига вежда.

Елин вижда решимостта в очите му. Той е страшно упорит. Безкомпромисен. Затова всяка сграда, която проектира, е успешна и печели награди. Уил е способен да седи часове наред и да човърка някой елемент на проекта, за да го направи съвършен.

— Добре, благодаря — тя полага усилия да се усмихне.

Той се приближава до кафемашината и слага чаша под струйника.

— И какво правиш сега?

— Разглеждам флашката, която намерихме в Лори.

Уил включва машината и повишава тон, за да надвика звука на врящата вода.

— И?

— Има няколко файла от психиатрична клиника в Германия, датиращи от двайсетте години на двайсетия век.

— Какво пише в тях?

Водата завира и кафето тихо клокочи, докато минава през машината.

— Това е интересното — Елин наблюдава как кафето се процежда в чашата. — Цялата информация е заличена. Имена, медицинска история, лечение, всичко.

Уил се намръщва и слага кафето пред нея.

— Защо са били у Лори?

— Не знам. Обадих се в клиниката и се опитах да разбера какво са съдържали файловете. И тогава стана още по-интересно. Файловете са изтрити. Жената, с която говорих, побърза да затвори телефона. Звучеше раздразнена.

Уил я поглежда в очите.

— Не е случайно, нали?

— Не мисля — Елин отпива глътка кафе.

Уил е прав. Тя наистина се нуждае от горещата горчива течност, която разсейва мъглата в главата й.

— Каза ли на Бернд за файловете?

— Не съм му казала дори за флашката. Имах намерение да му кажа, но…

Гласът й заглъхва, когато Елин чува неубедителното си оправдание. Всъщност не възнамеряваше да казва на Бернд. Искаше сама да проследи уликата и да предприеме действия.

— Мисля, че сега не мога. Ако той разбере, че съм се обаждала в клиниката, без да го попитам…

Уил се намръщва.

— Мислиш, че ще ти забрани да разследваш?

— Възможно е. Всичко трябва да се извърши по правилния протокол. Те ме упълномощиха да направя само най-основното — тя се поколебава. — Честно казано, не мога да съгласувам всяко едно мое действие с тях. Нямаме време.

— Няма ли друг начин да разбереш какво има във файловете?

— Не, но открих нещо важно — Елин вдига пръст към екрана и посочва номера на пациента. — Във файла има номер, единственото нещо, което не е заличено.

— Номер на пациент?

— Да. Съвпада с номера на едната гривна в стъклената кутия от убийството на Адел.

— Тогава файловете… — Уил повдига вежда, — са свързани с убийствата?