Санаториумът [bg]

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

Сесил поклаща глава.

— Щом мислиш, че ще помогне.

— Нямаме друга възможност. Това е единствената ни улика — казва Елин и си мисли, че наистина е така.

Тя току-що е разговаряла с всички — къде са били снощи и тази сутрин. Алибитата им са или солидни, или не могат да се потвърдят в момента. Щом хората твърдят, че са били сами в стаята си, Елин няма как да докаже дали казват истината, или лъжат.

Дразни се, че действа на сляпо, но без екип и камери за наблюдение не може да направи нищо повече. Достигнала е границата на възможностите си.

— Добре — гласът на Сесил е сух и делови, но Елин долавя напрежението, повдига електронната си карта към вратата, която се отваря с изщракване, и Елин влиза вътре след нея.

Миризмата е същата, каквато я помни — онзи особен мирис на мухъл, стара хартия и застоял прах. Бъркотията пак е изумителна — купчини кашони, натрупани един върху друг. Мръсни бутилки и буркани. Очукана машина за микрофилми. Шкафове, претъпкани с хартия.

Въпреки безредието и хаоса обаче, Елин има чувството, че нещо в стаята изглежда малко по-различно.

Сесил я наблюдава.

— Нещо не е наред ли?

— Не знам. Мислиш ли, че някой може да е влизал тук наскоро?

— Съмнявам се. Тази стая не се използва.

— Лори ми каза, че отначало сте смятали да я превърнете в архив на хотела, нещо като музей.

— Да. Лори се залови да я подрежда с архивиста, но после проектът беше оттеглен.

— Защо?

Следва мълчание, докато Сесил мисли какво да отговори.

— Лукас се съмняваше дали идеята ще проработи — казва Сесил. — Накрая реши, че музеят не се вмества и че гостите няма да искат да видят потресаващите детайли на онова, което е ставало тук.

— Какво имаш предвид под потресаващи?

— Някои от методите за лечение на туберкулоза били първобитни, меко казано. Хората мислели, че пациентите идват тук заради чистия въздух, да седят на терасите, да се възползват от слънчевата светлина, но това било само част от лечението.

— Но Лори каза, че лечението е било свързано предимно с околната среда.

— Не цялото — Сесил се усмихва нервно. — Един от методите бил пневмоторакс — колабиране на белите дробове. Правели го, като вкарвали въздух в плевралната кухина, или като завинаги я колабирали чрез премахване на част от гръдния кош. Някои методи били още по-първобитни. В единия използвали дървен чук, за да колабират белодробната тъкан.

— Не знаех — Елин не можа да не си представи зловещия, чудовищен образ.

— Много хора не знаят — тонът на Сесил е премерен. — Процедурата не винаги била успешна. Въпреки лечението, доста хора умрели тук през годините… Лукас мислеше, че някои гости няма да понесат това.

— А ти съгласна ли си с него?

Гласът на Сесил е рязък, измъчен — не онова, което казва, а как го казва. Лукас каза. Лукас мислеше. Всичко се свежда до него. До неговия контрол.

— Да, мисля, че той е прав. На гостите може и да им хареса идеята, че отсядат в стар санаториум и правят снимки за социалните мрежи, но подробностите… какво е ставало тук? — Сесил вдига рамене. — Не съм сигурна.

— И накрая Лукас отхвърли идеята, така ли?

— Да — изражението на Сесил е непроницаемо.

— Изпълнява ли се винаги всичко, което каже той?

Думите се изплъзват от устата й, преди Елин да успее да ги спре. Глупави думи, защото Лукас, разбира се, има правото на вето. Той притежава хотела. Той трябва да взима важните решения.

Сесил я поглежда изпитателно и присвива очи.

— Какво искаш да кажеш?

Елин се проклина наум и решава да я попита направо. Няма време да увърта.

— Неволно ви чух в коридора, когато слизахме от мансардата. Ти се опитваше да убедиш Лукас да каже нещо на някого — Елин се поколебава. Нервите й потрепват, докато се пита дали не я притиска прекалено много. — Лукас не звучеше доволен.