Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Да, да, ти беше великолепен. — каза Хърмаяни, изглеждайки развеселена.
— Във всеки случай бях по-добър от Маклагън. — каза Рон с много доволен тон. — Видяхте ли го на петия как се замъкна тежко в грешната посока? Изглеждаше така, сякаш бе зашеметен…
За изненада на Хари, Хърмаяни придоби мораво-розов цвят при тези думи. Рон не забеляза нищо, той бе твърде зает да описва всяка от дузпите, описвайки ги подробно и нежно.
Големият сив хипогриф, Бъкбийк, бе завързан с верига пред дома на Хагрид. Той щракна острата си като бръснач човка, когато те се приближиха и обърна огромната си глава към тях.
— О, боже! — каза Хърмаяни нервно — Малко е страшничък, нали?
— Хайде, ти го язди, нали? — каза Рон. Хари пристъпи напред и се поклони ниско на хипогрифа без да нарушава зрителния контакт с мигване. След няколко мига Бъкбийк се поклони също.
— Как си? — попита го Хари с тих глас, приближавайки се, за да погали пухкавата му глава. — Липсва ти? Но си добре с Хагрид, нали?
— Ой! — каза висок глас.
Хагрид се зададе, крачейки иззад ъгъла на колибата си, с голяма престилка на цветя и носещ чувал с картофи. Огромната му хрътка, Фанг, бе по петите му. Фанг залая весело и подскочи напред.
— Махни се от него. Ще ти хрусне пръстите… о. Т’ва сте вие.
Фанг скачаше върху Хърмаяни и Рон, опитвайки се да оближе ушите им. Хагрид постоя и ги погледна за част от секундата, после се обърна и закрачи към колибата си, тръшкайки вратата след себе си.
— О, боже! — каза Хърмаяни, която изглеждаше поразена.
— Не се тревожи за това. — каза Хари мрачно. Той стигна до вратата и почука силно. — Хагрид! Отвори, искаме да говорим с теб.
Отвътре не се чу никакъв шум.
— Ако не отвориш вратата, ще я взривим! — каза Хари вадейки пръчката си.
— Хари! — каза Хърмаяни, звучаща шокирано — Не можеш да…
— Да, мога! — каза Хари. — Отдръпнете се…
Но преди някой да каже нещо, вратата се отвори отново, така както Хари си знаеше, че ще стане и там седеше Хагрид, мръщейки се надолу към него и гледайки доста страшно въпреки престилката на цветя.
— Аз съм учител! — изръмжа той на Хари. — Учител, Потър! Как смееш да ме заплашваш, че ще ми разбиеш вратата?
— Съжалявам, сър. — каза Хари наблягайки на последната дума, докато прибираше пръчката си в мантията си.
Хагрид изглеждаше изумен:
— Откога ме наричаш „сър“?
— Откога ме наричаш „Потър“?
— О, много умно! — изръмжа Хагрид — Много смешно. Ето ме надвит по акъл, нал’ тъй? Добре, влизайте вий неблагодарни малки…
Мърморейки си мрачно, той се дръпна, за да минат. Хърмаяни изтича след Хари, изглеждайки доста уплашена.
— Е? — каза Хагрид нацупено, докато Хари, Рон и Хърмаяни седнаха около огромната му дървена маса, а Фанг положи глава веднага на коляното на Хари, лигавейки мантията му навсякъде. — К’во става? Съжалявате ме? Предполагате, че съм самичък или нещо подобно?
— Не. — каза Хари веднага — Искахме да те видим.
— Липсваше ни! — каза Хърмаяни плахо.
— Липсвал съм ви, нал’ тъй? — изсумтя Хагрид — Да бе, точно така.
Той подскочи троснато, запарвайки чай в огромният чайник, мърморейки си междувременно. Накрая тресна три чаши с големината на котлета с махагоново-кафяв чай пред тях и чиния от неговия каменен кекс. Хари бе достатъчно гладен дори за гозбите на Хагрид и веднага си взе едно парче.
— Хагрид, — каза Хърмаяни скромно, когато той се присъедини към тях на масата и започна да бели картофи толкова грубо, все едно всяка грудка му беше виновна, — наистина искахме да продължим с Грижа за магически създания, знаеш ли. — Хагрид отново изсумтя. Хари си помисли, че малко сополи се приземиха в картофите и вътрешно бе благодарен, че няма да останат за вечеря.
— Опитахме, — каза Хърмаяни, — но никой от нас не можа да го вмести в програмата си!
— Да бе. Вярно. — каза Хагрид отново.
Чу се лек жвакащ звук и всички се огледаха — Хърмаяни нададе лек писък, а Рон стана от мястото си и се забърза около масата надалеч от огромния варел, застанал в ъгъла и който току-що бяха забелязали. Беше пълен с нещо, което приличаше на дълги една стъпка червеи — тънки, бели и извиващи се.
— Какво са тези, Хагрид? — попита Хари, опитвайки се да звучи по-скоро заинтригуван, отколкото погнусен и оставяйки парчето си каменен кекс.
— Просто гигантски личинки. — каза Хагрид.
— И те се превръщат в…? — каза Рон, изглеждайки загрижен.
— Те няма да се превърнат в нищо. — каза Хагрид — Взех ги, за да нахраня Арагог.