Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Още по-задълбочен въпрос по повод анализа на персонификацията и алегорията е следният. Дали съвременната философия и психология са изоставили напълно алегорията като изразно средство? Или древната алегория отново присъства при създаването на терминология, която обозначава психологическите импулси на духовното поведение? Но съществува ли всъщност образен език без алегорията?

Елементите и средствата на поезията се разбират най-добре като игрови функции. Защо човек нарежда думите според каденцата и ритъма? Ако отговорим — за по-красиво или подтикнат от силни вълнения, не правим нищо повече, освен да изместваме въпроса в сферата на неясното. Но ако отговорим: човек създава стихове, понеже чувства нужда да играе в обществото, то ние правим съдържателно заключение. Метриката се създава само в обикновената игра; там тя получава своята функция и стойност или ги губи, когато обществената игра губи своя култов, тържествен или празничен характер. Рима, паралелизъм, двустишие — всички те имат смисъл в основните игрови елементи като удар и ответен удар, покачване и понижаване, въпроси и отговори, гатанка и решение. По своя произход те са неразривно свързани с основите на пеенето, музиката и танците, а последните се съдържат в първичната човешка функция — играта. Всичко, което постепенно се преобразува в съзнателно качество на поезията — красота, свещеност, вълшебна сила, се основава по сложен начин на първичното свойство в играта.

От основните жанрове, които ние разграничаваме в поезията още от времето на древните гърци, лиричният жанр се съдържа най-силно в първоначалната игрова сфера. Лиричен тук трябва да се приеме в най-широкия смисъл на думата не само като обозначение на жанра, а същевременно като дума, изразяваща поетично настроение. Даже да приемем, че всичко, което изразява възхищение, фактически влиза в кръга на тази дума. Лиричното е най-отдалечено от логичното и най-близо до танца и музиката. Лиричен е езикът на оракула, вълшебника и мистичното твърдение. В този жанр поетът чувства най-силно присъствието на едно вдъхновение, идващо отвън. Тук поетът е най-близо до висшата мъдрост, но също така и до пълната безсмислица. Пълното изоставяне на разумния смисъл е белег на езика на жреците и оракулите при примитивните народи, които често изговарят безсмислици. Емил Фаге споменава някъде за „le grain de sottise nécessaire au lyrique modeme“ (частицата задължителна глупост в съвременната поезия — б.пр.), но това не важи само за съвременната лирика. Същността на самата лирика е да се движи извън рамките на логическия разум. Основна черта на лиричното въображение е склонността към налудничави преувеличения. Поезията трябва да бъде прекалена. В безсмисления и несмел образ на поезията срещаме както космогоничната и мистична фантазия на гатанките от „Ригведа“, така и образния език на Шекспир, преминал през всички етапи на класицизма и алегорията, но въпреки това запазил страстния тон на древните vates. Трябва да отбележим, че използването на фантазия, съдържаща неизмерими количества и качества за усилване на дадена представа, не е само поетичен похват и не се осъществява само в лирична форма. Желанието да се направи силно впечатление е типична игрова функция. Тя е присъща на детето, а може да се срещне и при душевно болните.243 Тя винаги е била свойствена на литературните творци, създаващи митовете и житията на светии. Според една древна индийска легенда аслектът Циавана е седял в позата тапас, целият покрит от един мравуняк, само очите му са блестели като въгленчета. Вишвамитра стои в продължение на хиляда години на пръстите на краката си. Тази игра с невероятни измерения и цифри включва в себе си и по-голяма част от образите на великани и лилипути, като почнем от митовете и стигнем до Гъливер. Тор и неговите другари откриват до голямата спална зала едно по-малко помещение, в което пренощуват. На следващата сутрин се оказва, че това е бил големият пръст на ръкавицата на великана Скримир.244 Силните преувеличения или обърканите съотношения и измерения, които целят да предизвикат удивление, не трябва никога според мен да се приемат като напълно сериозни, независимо дали те се срещат в митове, представляващи съставна част от определена религиозна система, или просто в произведения на литературата или истинска детска фантазия. Във всички случаи налице е едно и също желание на ума да играе. Нашата представа за вярата на древния човек в митове е прекалено повлияна от съвременните научни, философски или догматични убеждения. Един полушеговит момент е неделимо свързан с истинския мит. Тук намираме озадачаващия елемент на поезията,245 за който говори Платон. До голяма степен в основата на митологичната фантазия лежи тази необходимост, предизвикваща удивление, тази нужда от прекомерност.