Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)
- Автор: Хьойзинха Йохан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Злата Техова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)». Краткое содержание книги:
Играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“. Но играта е и главен културообразуващ фактор, тя е елемент на всяка култура и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. „Културата в по-ранните й фази се играе. Тя не се ражда от играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като игра.“
„Homo ludens“ предлага една от най-оригиналните концепции в съвременната философия на историята и философия на културата. Тя търси единния източник на такива различни и разнообразни човешки дейности като език, закон, война, познание, поезия, философия, изкуство и изобщо цивилизация в нагона (или подтика) към игра и в играта и игроподобното иска да открие първичния източник на много от феномените на духовната и материалната култура.
Във всички тези случаи можем да си зададем законния въпрос, доколко този процес на олицетворение произлиза или е резултат от твърда вяра и убеждение. Не са ли по-скоро всички тези фантазии от начало до край една игра на ума? Примери от по-нови времена ни приближават много до подобен извод. Свети Франциск Асизки почита в набожен екстаз с най-свещена съкровеност Бедността — своята годеница. Ако обаче си зададем трезвия въпрос, дали наистина Франциск е вярвал в едно духовно, небесно същество, наречено Бедност… но все пак същество, което действително материализира идеята на бедността, то отговорът сигурно би ни затруднил. Още самият начин на поставяне на въпроса — чрез такива логични термини — разрушава емоционалното съдържание на представата. Отговорът е, че Франциск едновременно е вярвал и не е вярвал. Църквата не го е упълномощила за една такава вяра или поне не го е направила изрично. Образът на бедността е трябвало да витае в света на поетичното въображение и същевременно да не противоречи на изповядваната догма. На практика този образ е клонял към второто. Най-пълен израз на умствената нагласа на Франциск можем да дадем с думите: Франциск си е играел с образа на Бедността. Целият живот на свети Франциск е изпълнен с чисто игрови фактори и образи и това е най-хубавото у него. По същия начин един век по-късно Хайнрих Зойзе ще играе в своите сладникаво лирични и мистични фантазии с вечната Мъдрост като с любима. И все пак областта, в която играят светци и мистици, излиза извън сферата на разумното мислене, в пространството, недостъпно за отражения, обвързани с логически връзки. Понятията игра и свещеност са в непрекъснат взаимен допир. Както и понятията поетично въображение и вяра.
Със стойността на идеите, съдържащи се в алегоричните фигури, създадени от някои средновековни поети, ясновидци и теолози, съм се занимавал по-подробно в моето съчинение: „Uberdie Verknupfung des Poetischen mit dem Theologischen bei Alanus de Insulis“240. (Според мен е невъзможно да се прокарва ясна граница между поетичната алегорична персонификация и теологичната концепция за населяващите небето (или ада) същества. Ще бъдем несправедливи спрямо един поет теолог като Аланус ван Рейсел, ако определим цялото образно богатство на неговите „Anticlaudianus“ и „De planctu Naturae“ просто като литературна „Spielerei“ (игра детинщина — б.пр.). Неговата фантазия се преплита с прекалено много дълбока философска и теологична мисъл за едно такова определяне. От друга страна, той напълно осъзнава фантастичния характер на своите представи. Даже една Хилдегард ван Бинген няма претенции образите на добродетелите в нейните видения да представляват метафизични същества. Тя даже предупреждава срещу едно такова разбиране.241 Отношението на разглежданите образи спрямо самите добродетели е това на „обозначение“, designare, praetendere, declarare, significare, praefigurare. Независимо от това те съществуват във въображението като напълно живи същества. В действителност едно видение, представено като мистично преживяване, не претендира за пълна истинност.242 При Хилдегард, както и при Аланус, поетичното въображение остава да блуждае между убеждение и фантазия, между игра и сериозност.
Във всички форми — от най-религиозните до най-литературните, от ведийския Пуруша до очарователните същества от „The Rape of the Lock“, персонификацията представлява изключително важно изразно средство на човешкия дух и наред с това една игрова функция. И в съвременната култура персонификацията не се свежда до един изкуствен, произволно приет литературен похват. Олицетворяването е навик на духа, което ние в нашия ежедневен живот изобщо не сме надраснали. Кой не се е улавял многократно да приписва — и то на глас и с пълна сериозност — чисто човешки качества на неодушевени предмети, например на упорито копче на яка. Копчето се обявява за опърничаво, човек се обижда и го укорява за неговото непослушание, заслужаващо порицание. Но човек постъпва така не защото признава копчето за живо същество или даже идея. Човек изпада в игрово поведение.
240
Mededelingen der Kon. Akad. v. Wet. afd. Leterk., 74, B. no. 6,1932, p. 82 sq. (Доклади на Холандската кралска академия на науките, секция „Литература“). (Събр. съч., IV, стр. 64 и следв.).
241
L. c, p. 89 (Verz. werken IV, p. 69).
242
L. c, p. 90 (Verz. werken IV, p. 70).