Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Това, което поетичният език постига с помощта на образи, представлява игра. Той ги подрежда в изискани редици, влага в тях тайнственост, така че всеки образ представлява игриви отговори на една гатанка.

В древното общество поетичният език е още единственото изразно средство. Поезията изпълнява по-широка и по-витална функция от простото задоволяване на литературните нужди. Поезията преобразува култа в слово, определя социалните отношения, става двигател на мъдрост, закон и нрави. Всичко това не отнема нейната игрова същност, понеже самата сфера, в която е потопена първичната култура, представлява една игрова сфера. Действията в тази култура протичат най-вече под формата на обществена игра. Даже полезните дейности в повечето случаи се намират в едни или други игрови връзки. С развитието на цивилизацията в областта на духовното и материалното се разширяват областите, където игровите черти изчезват или почти изчезват, за сметка на областите, в които остава само играта. Цивилизацията като цяло става по-сериозна. Правото и войната, производството, техниката и знанията видимо започват да губят контакт с играта. Даже култът, който в миналото се е изявявал най-вече в игрова форма и е заемал важно място сред свещените действия, изглежда, участва в този процес. Само поезията остава като крепост на процъфтяващата и благородна игра.

Игровият характер на поетичния образен език е толкова очевиден, че едва ли е необходимо да се доказва с много доводи или да се илюстрира с много примери. Като се вземе под внимание съществената стойност, която се придава на заниманието с поезия в древната култура, не е учудващо, че именно там техниката на поетичното изкуство се развива до пределна степен на изтънченост и взискателност. Но нали става дума за една строга система от точно описани игрови правила, които имат принудителна сила, но същевременно създават възможност за безкрайни вариации. Системата се пази и предава като изискана наука. Не е случайно, че подобно изтънчено култивиране на поезията се наблюдава при два съвсем различни народа, които поради географската отдалеченост не са имали или са имали много малко контакти с по-богати и по-древни култури, които биха могли да повлияят върху тяхната литература: старата Арабия и Исландия на Едите и сагите. Нека оставим настрана особеностите на метриката и прозодията и да илюстрираме казаното с един изразителен пример, а именно старонорвежкото кенингар. Който казва вместо език „говорещ трън“, вместо земя „дъното на вятърната зала“, вместо вятър „горски вълк“, задава на слушателите и поетични гатанки, които те мълчаливо разрешават. Тук поетът и неговите последователи трябва да познават стотици такива поетични гатанки, най-важните неща, например златото, имат десетки поетични наименования. Един от трактатите на по-късната Еда — skaldskaparmal, т.е. „Езикът на поета“, изброява голямо число поетични изрази. Този kenning служи и като проверка на митологични познания. Всеки бог си има много псевдоними, съдържащи намеци за негови приключения, за неговия външен вид или неговото космическо робство. Как се описва Хаймдал? — Наричат го сина на девет майки, пазач на боговете, белия Азе, врага на Локи, търсача на огърлицата на Фрейя и с още много други наименования.233 Други многобройни белези издават тясната връзка между поезия и гатанки. При Скалдите се смята за техническа грешка гатанката, която е прекалено очевидна. Изискването поетичното слово да бъде мъгляво е старо и е било в сила при гърците. Трубадурите, чието изкуство най-добре манифестира функцията си на обществена игра, са създавали trobar clus (затворена поезия, имаща скрит смисъл).