Дявол под прикритие

— Благодаря, сър… но не мога да си представя да живееш в малка барака с каменен под в продължение на седмици или месеци.

Когато огледа стаята, Мерит откри нежния, но проницателен поглед на мама върху себе си. Тя не се съмняваше какво би сторила майка й в подобна ситуация. Като родител Лилиан винаги е била жизнена и игрива, склонна да оставя безпорядък след себе си, понякога говореща прекалено високо в ентусиазма си, и винаги демонстративна в привързаността си. Майка от вида „нека да опитаме и да видим какво ще се случи“. Ако Мерит трябваше да я разкритикува, то щеше да е, че като дете понякога е била разочарована от всички правила, които майка й не е знаела, и за които не би могло да й пука по-малко.

Когато Мерит я беше попитала как човек трябва да постъпи по време на вечеря, ако открие случайно кост или костилка от череша в хапката си, мама весело бе отвърнала:

— Да ме обесят, ако знам! Просто бих я измъкнала до ръба на чинията.

— Трябва ли да използвам вилица, или пръсти?

— Всъщност, няма правилен начин да го направиш, скъпа, просто бъди дискретна.

— Мамо, винаги има правилен начин!

Сега като се замислеше, обаче, непочтителността на майка й може да е била един от най-големите подаръци като родител. Както когато Мерит бе изтичала до нея, плачейки, защото група момчета не искаха да играят с нея.

Тогава Лилиан я беше прегърнала и утешила:

— Ще отида да им кажа да те приемат.

— Не, мамо, не ме искат, защото не съм добра в играта. Най-често не мога да удрям топката, а когато го правя, тя не отива никъде. Казаха, че имам бебешки ръце. — Унижението от това беше непоносимо.

Но мама, която винаги бе разбирала крехкостта на детската гордост, обхвана с пръсти ръката на Мерит и каза:

— Покажи ми мускул.

След като опипа бицепса й, майка й каза:

— Ти имаш много силни ръце, Мерит. Силна си колкото тези момчета. Двете с теб ще тренираме, докато не запратиш проклетата топка над главите им.

В продължение на много следобеди след това мама й показваше как да заеме правилната стойка, как да прехвърли тежестта си върху предния крак по време на замах и как да го следва. Те бяха развили координацията й око-ръка и тренираха, докато ударите й станаха естествени. И следващия път, когато играеха на раундърс, тя вкара повече точки от всички останали.

От хилядите прегръдки, които бе получавала от майка си в детството, няколко се открояваха в съзнанието й най-силно с усещането за ръцете й, които я направляват в стойката за удар.

— Искам да атакуваш топката, Мерит. Покажи спортна злоба.

Не всеки би разбрал, но „покажи спортна злоба“ беше едно от най-добрите неща, които майка й някога е казвала.

Изведнъж в съзнанието на Мерит изникна правилният начин на действие. Тя насочи вниманието си към Итън Рансъм.

— Итън, носиш ли пистолет?

— Може би — отвърна той.

— Би ли излязъл с мен на балкона, ако обичаш?

Итън я последва с готовност, когато Мерит се отправи към една от френските врати. Балконът, на който имаше мебели от ракита, изплетени във филигранен дизайн, се простираше по цялата дължина на основната част от къщата.

Итън отиде до парапета и застана до нея, оглеждайки една павирана тераса със стъпала, водещи до кадифено зелена морава. Каменна подпорна стена тръгваше от къщата, завършвайки в подобна на урна кашпа, обсипана с бръшлян. Имаше фонтан, заобиколен от каменни пейки и колекция от декоративни предмети… отразяващ глобус върху основа от ковано желязо… чифт обелиски във френски стил, бронзова армиларна сфера[4] върху постамент от пясъчник… и причудлива двойка глинени зайци, поставени на каменната стена.

Когато Киър дойде от другата страна на Мерит, тя го погледна с лека усмивка, преди да насочи вниманието си към Итън.

— Мога ли да видя пистолета? — попита тя.

Объркан, Итън бръкна в джоба на сакото си и извади револвер с къса цев.

Револверът беше за патрони калибър 442, което означаваше, че има място само за пет.

— Това са патрони с голям калибър за такъв пистолет — отбеляза Мерит.