Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
Това бе ужасно безнадеждна задача. Така се уплаши от нея, че за миг остана парализиран в нерешителност. Тънките, призрачни фигури на служителите на Речния господар се плъзгаха в мъглата навсякъде край него и Бен гледаше на тях като на напълно чужди същества, за които той самият не беше нищо друго, освен куриоз. С лордовете от Зеленоречието нещата стояха по-различно. Те си приличаха поне по външност. Но сред съществата на Речния господар нямаше нищо подобно.
Той се отърси от нерешителността и страха. Подтисна безнадеждността, която чувстваше. Пропъди ги с учудваща ярост. Подобни чувства бяха само оправдания, за да се откаже, а той никога не би го направил. Можеше да се прокара мост между създания от всякакъв вид. Имало е крале, които са служили на тези същества и преди — той би могъл да им служи със същия успех. Все ще успее да ги убеди в това. Чудо ще направи, но никога няма да се откаже. Никога.
— Ваше величество?
Абърнати се озова до лакътя му и въпросително го загледа с влажните си кафяви очи. Бен сведе поглед. Ръцете му се бяха вкопчили в дръжката на седлото толкова силно, че кокълчетата на пръстите му бяха побелели. Гърбът и подмишниците на туниката му бяха овлажнели от пот. Знаеше, че всичките му чувства са му изписани на лицето.
Пое си дълбоко дъх и се накара да се успокои, отпусна вкопчените си ръце.
— Малко ми стана студено — оправда се той като гледаше встрани и ритна Ядеца, за да го накара да върви напред, тъй че Абърнати отново значително изостана.
От мъглата пред тях се изпречи огромна гора от стари кипариси. От стволовете им се спускаха лиани, кривите им корени се забиваха в мочурливата пръст като нокти. Малката дружинка и нейните призрачни водачи навлязоха, сред кипарисите, обгърнати от сенки и зловоние на пръст. Пътеката им се виеше като змия покрай древните дървета, заобикаляйки тъмните вирове, прилични на огледала от мътно стъкло и блата, от които се вдигаше пара. Кипарисовата гора бе голяма и те направо потънаха сред нея. Минутите се изнизваха и дневната светлина започна да преминава в здрач.
Дърветата, които ги обграждаха, оредяха и теренът стана по-стръмен. Дружината бавно си проправяше път нагоре през гората, додето остави мъглата зад себе си и излезе на слънце. Блатото отстъпи на твърда земя, кипарисите — на дъбове и брястове. Блатната миризма на ниския езерен район отстъпи на по-приятните ухания на борове и кедри. Лицата от мъглите започнаха да добиват по-ясни очертания. Плъзгащите се силуети се стрелкаха наоколо, но бяха добили плътност като реални същества. От гората пред тях долитаха гласове. Бен усети, че пътуването им е към своя край и сърцето му започна силно да бие.
През дърветата ги заляха ярки цветове, венци от цветя бяха окачени по клони и стволове и във въздуха се носеше плисък на вода. Дърветата се разделиха, пътеката стана по-широка и пред тях се появи огромен открит амфитеатър, целият озарен от светлина. Бен широко отвори очи от изумление. Амфитеатърът бе обграден от жив дървесен плет, обхващащ три четвърти окръжност около една арена от треви и цветя. Имаше редици от пътеки и седалки от изсечени дънери и клони, подредени амфитеатрално. Клоните на дърветата се свеждаха отгоре като естествен покрив и слънчевите лъчи пронизваха мъглата, която изтъняваше в края на гората и по тревите падаха сияйни потоци в цветовете на дъгата, като светлина в дъждовните гори след преминаването на мусона.
— Ваше величество — възкликна Абърнати отзад. — Погледнете.
Той сочеше не към амфитеатъра, а към нещо отвъд него. Дъхът на Бен заседна в гърлото му. Онова, което виждаше, бе нещо почти свръхреално. Дървета, два пъти по-големи от онези, които обграждаха амфитеатъра, се възправяха към небето в отсрещната гора. Това бяха върлини с такива огромни размери, че пред тях дори секвоите, които бе виждал някога, когато пътуваха с Ани из Калифорния, изглеждаха като джуджета. Огромните им ръбести клони бяха сплетени и ги свързваха така, сякаш всички сякаш бяха едно общо дърво.
Целият град лежеше в люлката им и в подножието на тези клони.
Това приличаше на великолепна, всеобхватна картина на въображаема вълшебна страна. Къщи и магазини бяха разположени високо сред клоните на гигантските дървета, свързани от пътища и алеи, които постепенно се спускаха към подножието на гората, където по-голямата част от града бе разположена покрай редица канали, по които течеше вода от реката, разполовяваща града. Онова, което бяха чули преди, бе тихият шум на речните води. Покривът от листа скриваше небето. Ала слънчевата светлина успяваше да си пробие път през някои пролуки. Ярки цветя и храсти украсяваха домовете и магазините, градините и плетовете, каналите и алеите. Мъглите обгръщаха града само като прозрачен филтър и сивият студен вид, който бе характерен за по-голяма част от долината, тук липсваше.