Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
Бен Холидей я гледаше, представил си за миг тази, която бе завинаги изгубена за него. В очите му плисна вода и той примигна, за да я отърси.
— Ани? — невярващо прошепна той.
В този момент сенките и мъглите около нея се отместиха и той видя, че не беше Ани, а друга.
А може би друго.
Кожата й бе бледозелена, гладка, безупречна и изглеждаше почти сребриста, посипана с блещукащите капки от водите на Ирилин. Косата й изглеждаше също зелена, с дълбоко гористозелено, плитките й стигаха до кръста, украсени с цветя и панделки. Ала коса на тънки кичури падаше и от задната част на ръцете й, както отзад по прасците — копринени влакна, които нежно се движеха от шепота на нощния вятър над езерото.
— Кой си ти? — тихо попита тя.
Той не можеше да дойде на себе си, за да отговори. Вече я виждаше ясно и тя му се струваше по-изящна, отколкото би могъл да си представи. Приличаше на безупречна статуя на вълшебна кралица, оживяла изведнаж. Беше най-красивото създание, което някога бе виждал.
Тя пристъпи крачка напред под лунната светлина. Лицето й бе толкова младолико, че изглеждаше почти детско. Но тялото й…
— Кой си ти? — повтори тя.
— Бен — едва успя да смутолеви той и дори не му хрумна да добави нещо.
— Аз съм Уилоу — каза му тя. — И отсега нататък ти принадлежа.
Той остана още по-слисан. Тя приближи, тялото й плавно се движеше и на свой ред той започна да изглежда като подплашено животно, готово всеки момент да побегне.
— Бен — щом му заговори, в гласа й се появи мила напевна нотка. — Аз съм силфида, дете на вълшебно същество, станало човек, и на горска нимфа, останала си дива. Била съм зачената посред годината при пълнолунието на осемте луни и съдбата ми била предначертана върху лианите и цветята в градинското ложе на моите родители. Орисниците предсказали, че два пъти в годината ще се прокрадвам в здрача до Ирилин и ще се къпя в неговите води. Предсказали още, че ще принадлежа на мъжа, който ме види тогава, и на никой друг.
Бен бързо поклати глава и размърда устни.
— Но това е луд… Това не е така! Аз дори не те познавам! И ти не ме познаваш!
Тя забави крачка пред него. Вече беше достатъчно близо, тъй че ако протегнеше ръка, би могла да го докосне. Той много искаше тя да го направи. Изгаряше от желание. Опитваше се да се бори срещу това желание с цялата си сила, чувствайки се в плен на емоциите, които нахлуха в него.
— Бен — прошепна тя името му и звукът го обгърна целия. — Аз ти принадлежа. Чувствам, че е така. Чувствам, че орисниците са били прави. Аз съм посветена, както силфидите от миналото, на човека, който ме види така — тя вдигна лице и съвършените му черти отразиха цветовете на дъгата, които се излъчваха от луните. — Трябва да ме вземеш със себе си, Бен.
Той не можеше да откъсне очи от нея.
— Уилоу — назова я Бен по име, като отчаяно се опитваше да овладее чувствата, пробудили се в него. — Не мога да взема… онова, което не ми принадлежи. Аз дори не съм от този свят, Уилоу. Едва ли зная…
— Бен — настойчиво прошепна тя, като прекъсна по-нататъшните му думи. — Нищо няма значение, освен това, което се случи. Аз ти принадлежа — тя пристъпи по-близо. — Докосни ме, Бен.
Той вдигна ръка. Мислите за Ани нахлуха кристално ясни в съзнанието му, но ръката му продължаваше да се вдига. Топлината на водите на Ирилин и въздухът наоколо го обгръщаха толкова непосредствено, че той едва успяваше дъх да си поеме. Тя докосна с пръсти ръката му.
— Ела с мене, Бен — прошепна силфидата. През тялото му премина жар, която го обхвана целия и погълна разсъдъка му. Не бе пожелавал така силно никоя жена. Не бе в състояние да я отблъсне. Цветовете и топлината го заслепяваха за всичко, останало извън нея и целият свят наоколо изчезна за него. Той притисна ръката й и се почувства свързан с нея.
— А сега ела с мен — тялото й се притискаше до неговото.
Той протегна ръка и я притисна по близо, удивен от мекотата на тялото й.
— Ваше величество!
Всичко закръжи пред погледа му. Чу се шум от счупени храсти и приближаващи стъпки. Надигнаха се вълни и вечерната тишина бе нарушена. Уилоу се изплъзна от ръцете му.
— Ваше величество!
Абърнати тичаше покрай брега, запъхтян от умора, с очила, смъкнати на рунтавия му нос. Бен го гледаше онемял от удивление, после неспокойно се озърна наоколо. Бе сам сред тесния приток, разтреперан и гол. Нямаше я Уилоу.
— За бога, не скитайте така друг път без нас! — извика Абърнати със смесица от раздразнение и облекчение в гласа. — Мислех си, че след опита в Сребърния дворец сте си взели поука!