Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
Бен почти не го чуваше. Оглеждаше водите на притока и брега, търсейки Уилоу. Желанието все още го изгаряше като огън и той не можеше да мисли за нищо друго. Но нея я нямаше никъде.
Абърнати седна на задните си крака, като си мърмореше под нос.
— Е, вината не е ваша. Виновен е Куестър Тюс. Вие сте го предупредили, че искате да се къпете в езерото и той не е трябвало да ви пуска сам, а да изпрати Парснип да ви придружи. Магьосникът не разбира рисковете, на които можете да бъдете изложен в тази страна — той замълча. — Ваше величество? Добре ли сте?
— Да — веднага отвърна Бен. Дали Уилоу не беше някаква странна халюцинация? Сторила му се бе толкова реална…
— Изглеждате някак разочарован — забеляза Абърнати.
— Не, не, добре съм… — той тръгна бавно да излиза. — Просто ми се стори, че… видях нещо.
После се обърна и се отправи към брега, като излезе от водите на Ирилин на сушата. Абърнати бе донесъл одеяло да го загърне и Бен се сгуши в него.
— Вечерята е готова, ваше величество — обяви кучето, като внимателно наблюдаваше Бен над рамките на очилата си. Той грижливо ги намести. — Може би малко супа ще ви стопли.
Бен разсеяно кимна.
— Да, сигурно — той се подвоуми. — Абърнати, знаеш ли какво е силфида?
Кучето още веднъж подозрително го изгледа.
— Да, ваше величество. Силфидата, е един вид горско вълшебно същество — момиче, произлизащо от воден дух и нимфа, доколкото зная. Не съм ги виждал, но се смятат за много красиви — той наостри уши. — Имам предвид в човешки смисъл красиви. За кучетата може би е различно.
Бен се взираше в мрака.
— Може би — пое си той дълбоко дъх. — Супа ли каза? Бих изял една чиния.
Абърнати се обърна и тръгна.
— Станът е насам, ваше величество. Супата ще бъде доста вкусна, ако магьосникът е съумял да се въздържи да не я подправя със своята печално безсилна магия.
Бен хвърли бърз поглед към притока. Водите на езерото проблясваха необезпокоявани на лунната светлина. Брегът беше пуст.
Той тръсна глава и забърза подир Абърнати.
Супата беше вкусна, Бен Холидей се затопли и престана да изпитва онзи хлад, от който се беше разтреперал, когато установи, че е сам в притока. Куестър изпита облекчение, щом го видя да се връща жив и здрав, и по време на цялата вечеря се кара с Абърнати за това, кой е виновен за изчезването на негово величество. Бен не ги слушаше. Остави ги да спорят, споменаваше по някоя и друга дума само когато се обръщаха към него и остана сам с мислите си. Подир две блюда супа и няколко чаши вино се почувства приятно замаян, загледан в пламъците на малкия огън, който Парснип беше запалил. Дори и през ум не му мина да се безпокои, че е пил вино.
Скоро заспа. Зави се в одеялата и се обърна с гръб към огъня, с поглед към сребристите води на езерото, към валмата мъгла, които висяха и танцуваха над него, и отвъдната нощ. Заслуша се в тишината, която се спускаше над хълмовете. Взираше се в мрака, търсейки някаква сянка.
През тази нощ спа дълбоко и сънува. Но не Ани или Майлс. Не сънува живота, който беше оставил, за да дойде в Ландовър, нито сънува Ландовър и милиардите проблеми, пред които беше изправен като крал.
Той сънува Уилоу.
РЕЧНИЯТ ГОСПОДАР
Буниън се върна призори. Утрото бе хладно и влажно. Мъгли и сенки бяха надвиснали плътно над пората като сиво вълнено одеяло, загърнало още спящо дете. Другите от групата вече закусваха, когато коболдът се появи откъм дърветата като фантом, изплъзнал се от сънищата на изминалата нощ. Той се обърна към Куестър и му заговори на своята неразбираема смесица от ръмжене и съскане, кимна на другите и седна да довърши, каквото бе останало от хляба, горските плодове и бирата.
Куестър съобщи на Бен, че Речният господар се е съгласил да ги приеме. Бен безмълвно кимна. Мислите му бяха другаде. Представата за Уилоу не го напускаше — толкова бе жива, че сякаш още продължаваше да сънува. Когато на сутринта се събуди, той се опита да се отърси от тези представи, защото ги чувстваше като предателство спрямо Ани. Ала те бяха твърде силни и особено натрапчиви и не го напускаха, въпреки чувството му за вина. Защо ли Уилоу му се бе явила насън? — питаше се той. Защо тези сънища бяха толкова наситени? Той се нахрани, погълнат от вътрешния си размисъл, без да забележи погледите, които си разменяха Куестър и Абърнати.
Веднага след това вдигнаха стана си и потеглиха, подобни на малка, криволичеща процесия от призраци, която мълчаливо се виеше в сумрака. Вървяха в колона и заобиколиха Ирилин но една толкова тясна крайбрежна пътека, че можеха да вървят само един по един. Движеха — се сякаш в някакъв фантазен свят. От дъното на долината се вдигаше пара, образувана от допира на топлата земя и хладния въздух, която се смесваше с валмата мъгла, влачещи се над гората. Дърветата се извисяваха мрачни и Влажни в сивотата — хаос от огромни чернокори дъбове, брястове, чепати хикории, върби и кедри. Пред очите им изникваха въображаеми призраци, които се скриваха при мигването на окото — гъвкави създания, които изкушаваха и измъчваха. Бен направо бе вцепенен от тяхното постоянство — имаше чувството, че никога няма напълно да се пробуди от снощният сън, сякаш опиянен от наркотици. Яздеше в мъгла, която обгръщаше не само очите, но и мислите му и се напрягаше да установи кое бе реалността в целия този лабиринт от призрачни образи. Ала единственото сигурно нещо бяха овлажнелите от мъглата дървета и равната, гладка повърхност на езерото.