Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

От момента, в който митът се преобразува в литература, т.е. започва да се предава от култура на култура по установен ред, който междувременно се е отделил от сферата на въображението на дивака, митът започва да се подчинява на разделението сериозно — игра. Митът е свещен, откъдето следва, че трябва да бъде сериозен. Но изразните средства, съдържащи се в него, са тези на дивака, т.е. средства, изразяващи образни представи, в които противопоставянето игра — сериозност още не съществува. От древни времена са ни познати фантазиите на гръцката митология, същевременно нашето романтично чувство приема фантазиите от Еда и поради това в повечето случаи сме склонни да не забелязваме колко варварски са те.

Само когато разгледаме внимателно по-малко позната ни древноиндийска митология или дивите фантазии, които етнографите са събирали от всички краища на света, ще установим, че фантазиите на гръцката и старогерманската митология не се различават нито от логическа, нито от естетическа, а да не говорим за етическата гледна точка от причудливите фантазии на древноиндийската, африканската или австралийската митология. Ако мерим с нашите критерии (които не могат да бъдат решаващи), то по правило и едните, и другите изглеждат еднакво безстилни, пошли и безвкусни. Всички авантюри на Хермес, както и тези на Один или Тор са изпълнени с диващина. Няма никакво съмнение, че митологичните представи съответстват на периода, от който са тръгнали в традиционна форма, а не на по-късно постигнато ниво. Така става ясно, че митът трябва да се разглежда като свещен елемент на културата или да бъде интерпретиран мистично, или да се разглежда просто като литература. Колкото повече митът губи елементите на вяра, свързани с него, толкова повече се засилва съществуващият още в самото начало игрив тон. Омир вече не е бил вярващ. Независимо от това митът като поетична изразна форма на божественото не престава да има важна функция извън чисто естетическата даже след като загубва стойността си като адекватно отражение на постигнатото. Както Аристотел, така и Платон излагат дълбоката същност на своите философски идеи в митологична форма. При Платон това е митът за душата, при Аристотел — представата за любовта към вещите на нежния създател на света.

Първите трактовки на по-късната Еда — Гилфагининг и Скалдскапармал, най-ярко показват, че игровият тон, присъщ на митовете, е бил ясно осъзнаван. Тук се срещаме с митологичния материал, превърнал се изцяло в литература. Същността на тази литература е трябвало поради езическия си характер да бъде официално отречена, но въпреки това се е ползвала с голям успех и е била почитана като културна ценност.231 Авторите са били не само християни, но и духовници. Те са описвали митичните събития с тон, в който ясно прозират шегата и хуморът. Но това не е тон на християнин, който от висотата на своята вяра се чувства над отреченото езичество и му се надсмива. Още по-малко това е тон на човек, приел нова вяра, който се бори с миналото си като с дяволска тъма. По-скоро това е тон на полувяра и полусериозност, известен от древни времена в митологичния начин на мислене тон, много приличащ на този от добрите стари езически времена. Смесицата от абсурдни теми, дивашка фантазия, подобно на историите за Хрунгнир, Гроа, Аурвандил и високоразвитата поетична техника, изцяло съответства на същността на мита, стремящ се навсякъде към най-възвишени изразни форми. Названието на първата трактовка — Гилфагининг, означаващо остроумията на Гилфи, дава повод за размисъл. Този мит има старата, вече позната форма на космогонична дискусия с въпроси. Подобна дискусия води Тор в залата на Утгарда-Локи. Г. Некел говори направо за игра.232 Ганглери задава стари свещени въпроси за произхода на света, за вятъра, за зимата и лятото. Отговорите по правило предлагат като решение само един причудлив митологичен образ. Корените на Скалдскапармал също лежат изцяло в игровата сфера: примитивни, безстилни фантазии за глупави великани и зли коварни джуджета, груби смешни случки, чудеса — всички се оказват в края на краищата само видение. Несъмнено това е митология в своя последен стадий. Но въпреки нейната пошлост, абсурдност и дива фантастичност не трябва да смятаме тази митология за късно израждане на героичните митологични концепции. Напротив, именно със своята безвкусица тази творба принадлежи поначало към мита.