Дявол под прикритие

Те преминаха през поредица от красиви стаи, облицовани с дървена ламперия и картини с кораби. Киър почти не забелязваше околната обстановка. Вниманието му беше приковано от добре сложената фигура пред него, изкусно закрепените кичури на косата й, гласа — обвит в коприна и перли. Колко хубаво миришеше, на онзи скъп сапун, който се продаваше, увит в луксозна хартия. Киър и всички, които познаваше, използваха обикновен сапун от жълт колофон за всичко: подове, чинии, ръце и тяло. Но в този аромат тук я нямаше онази острота. При всяко движение сякаш се долавяха нотки на парфюм от шумоленето на полите и ръкавите й, сякаш тя беше нежно разклащан букет цветя.

Тъканият килим на пода беше толкова красив, че би могъл да виси като картина на някоя стена. Престъпление беше да го тъпчеш с тежките си работни обуща. Киър се чувстваше зле на такова изискано място. Не му беше приятно да оставя хората си, Оуен и Слорак, на пристанището. Те можеха да се справят без него известно време, особено Слорак, който беше работил в дестилерията на баща му почти четири десетилетия. Но цялото това начинание беше отговорност на Киър и оцеляването на дестилерията зависеше от него. Да се увери, че уискито е доставено безопасно в склада беше прекалено важно, за да се остави да бъде разсейван от една жена.

Особено тази. Тя беше образована и възпитана, дъщеря на граф. Не кой да е граф, а лорд Уестклиф, човек, чието влияние и богатство бяха известни надалеч. А лейди Мерит беше сила сама по себе си, собственичка на корабоплавателен бизнес, който включваше флот товарни параходи, както и складове.

Като единствено дете на възрастни родители, Киър беше получил най-доброто от това, което те бяха в състояние да осигурят, но книгите и културата бяха слабо застъпени. Той намираше красота в сезоните и бурите, и в дългото бродене из острова. Обичаше да ловува и да се разхожда с кучетата си, и обичаше да прави уиски, в традицията, на която баща му го беше научил.

Удоволствията му бяха прости и ясни.

Лейди Мерит обаче не беше нито едно от тези неща. Тя беше съвсем различен вид удоволствие. Лукс, на който човек да се наслаждава, но не такъв като него.

Това не попречи на Киър да си я представи в леглото си, цялата зачервена и отстъпчива, а косата й — завеса от тъмна коприна върху възглавницата му. Искаше да чуе хубавия й глас, с онези високи нотки, докато го моли за удовлетворение, докато той я люби дълго и бавно. За щастие, тя нямаше представа за неприличния обрат на мислите му, иначе щеше да избяга от него с писъци.

Те стигнаха до открита зона, където една жена на средна възраст със светла коса и очила седеше пред машина на желязна стойка.

— Милейди — каза жената, изправяйки се за да ги поздрави.

Погледът й се обърна към разрошения и облечен с мокри дрехи Киър, който освен това беше без сако. Лекото потрепване на носа й бе единственото доказателство, че до ноздрите й е достигнала силната миризма на уиски. — Сър.

— Господин Макрей — каза лейди Мерит, — това е моята секретарка, госпожица Евърт. — Тя посочи към чифт елегантни кожени столове пред камината, оградена от бяла мраморна рамка. — Искате ли да седнете, докато говоря с нея?

Не, не би го направил. Или по-скоро не можеше. Бяха минали дни, откакто си беше почивал прилично. Ако седнеше дори за няколко минути, изтощението щеше да го повали. Той поклати глава.

— Ще остана прав.

Лейди Мерит го погледна така, сякаш той и проблемите му я интересуваха повече от всичко друго на света. Тайната нежност в очите й можеше да стопи ледена къща през зимата.

— Ще желаете ли кафе? — попита тя. — Със сметана и захар?

Това звучеше толкова добре, че коленете му почти омекнаха.

— Да — отвърна той с благодарност.

За нула време секретарката извади малък сребърен поднос със сервиз за кафе и порцеланова чашка на крачета. Тя го постави на масата, където лейди Мерит се зае да налее кафето и да добави в него сметана и захар. Киър никога преди не бе имал жена, която да прави нещо такова за него. Той се приближи, хипнотизиран от изящните движения на ръцете й.

Тя му подаде чашата и пръстите му я обхванаха, наслаждавайки се на излъчващата се топлина. Преди да отпие, обаче, той внимателно инспектира порцелановия ръб във формата на полумесец.

— Чаша за мустаци — обясни лейди Мерит, забелязала колебанието му. — Тази част отгоре пази горната устна на джентълмена от парата и не позволява восъка по мустаците да се разтопи в напитката.

Киър не можа да сдържи усмивката си, докато приближаваше чашата към устните си. Той беше добре избръснат, нямаше нужда да използва восък. Но беше виждал сложно оформените мустаци на богати мъже, които имаха време всяка сутрин да ги усукват и да овосъчават краищата им, за да се втвърдят. Очевидно стилът изискваше изработването на специални чаши за пиене за такива хора.