Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
И по-нататък какво се оказа? Че в лабораторията тепърва чакали да получат нов, по-модерен тип китове за изследване по метода „Илайза“. Щели да ги получат към края на юни. Изпълнителният директор не можа ли да провери първо това, преди да дава нареждания за масова акция по изследване на всички за два дни в края на май? Така се е работило години наред при нас — или неохотно, или прибързано или пък направо безмозъчно. Кой ще посмее да отрече, че в отделението има толкова и толкова заразени от хепатит? Вие няма да отречете, стига само да ви попитат анонимно със специални анкетни карти, където се отбелязва верния отговор (и стига да имате информация, а на вас ви се иска някак си да не мислите за това, достатъчно грижи си имате), но и те няма никога да дойдат да ви питат — нито анонимно, нито открито, само ще се обадят по телефона на някой от шефовете, а той ще каже: „Най-отговорно заявявам, че такива неща няма при нас!“ Всички само ви плашат с наказания и уволнения, а от ХЕИ-то идват да се заяждат на дребно я за кошче за боклук, я за някой микроб, попаднал на плота, я за друго подобно нещо. Виждат сламката, а гредата не виждат. И винаги ще бъде така, защото ХЕИ не може да бъде независима контролна инстанция, докато тези, които трябва да контролира, й дават хляба. Съзнавам, че ако това, което пиша сега, стигне до нашите управляващи, може и престъпник против цялата държава да ме изкарат, освен ако междувременно правителството не се смени и новите управляващи не решат да извлекат дивиденти от тази нелепа история. Всъщност дали някой горе би могъл да даде гласност на случая, заради който загубих работата си? Ако се заговори открито, че в диализно отделение, гъмжащо от позитивни на хепатит, се приемат чужди граждани, които са негативни, няма ли да пострада имиджът на нашата страна пред света? Аз не посмях да алармирам чужди агенции, макар че имах адреси и можех да го направя. Не посмях, защото не знам дали професорът не ни докара позитивни на хепатит чужденци, поне част от тях, декларирайки, че са негативни — аз техните документи не съм виждала. А ако са били заразени и аз бия тревога, че има опасност да ги заразим, пък после излезе, че най-раболепно сме им осигурили възможно най-чистите си апарати, застрашавайки нашите болни? Няма ли цял свят да се смее и подиграва с нас? Но това, че чужденците започнаха диализа, без да се документират в журналите на отделението, си беше финансово нарушение от най-чиста проба. Когато усетих, че се готви нещо, заради което всички можем да отидем в съда, аз се зарових из Интернет, за да се ориентирам в ситуацията, но така и не посмях да ви заговоря открито, защото усещах, че пак ще стана смешна в очите ви за това, че го вземам толкова надълбоко.
Как се получи така, че се отчуждихме до такава степен? Години наред работихме заедно, хранихме се заедно, дори заедно спяхме, а днес сме като чужди. Според мен, внезапната раздяла с колектива на работното място е по-лоша и от развод. Особено при обстоятелствата, които се създадоха около мен, когато напусках. При развод късат двама души и страдат децата им, ако имат такива, а в случаи на принудително напускане, както се случи с мен, се късат множество нишки и се губи бавно и трудно изграждано доверие с много по-сложен профил от този на едно семейство, особено ако нямат деца. Понякога отказвам да повярвам, че всичко е свършило, че никога вече няма да вляза в отделението, да се съблека сред смях и закачки в съблекалнята и всички да бързаме за сутрешната петминутка. После заедно да пием кафе и да си предаваме смяната, а покрай служебните разговори някак съвсем естествено да споделим и лични проблеми или радости. Защото споделената мъка намалява толкова пъти, колкото хора са ти съчувствали за нея, а споделената радост се увеличава толкова пъти, колкото хора си почерпил по даден повод. Не е за вярване, че никога вече няма да се върна. Обичах работата си, въпреки всички неуредици, обичах колегите и болните. Наричах болницата мой втори дом. Направо не е за вярване.
И онази вечер не беше за вярване, когато професорът се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— А на теб не ти ли стяга този сутиен?
При което ръката му вече бъркаше под блузката ми откъм гърба. Аз онемях и застинах като кокошка, настигната от петел.
— Искаш ли да ти го сваля? — прошепна той с дяволски съблазнителен глас.
— Why not? — отвърнах аз, горда с познанията си по английски, който едва от няколко месеца изучавах.
Трета глава
Проф. Фонев отдръпна ръката си и се засмя неопределено. Обърнах се да видя дали някой не е забелязал. Като че ли не. Тържеството беше достигнали фазата, когато всеки говори на висок глас, но никой никого не слуша. Д-р Веждов беше напуснал масата, без да разбера кога. Професорът ми наля концентрат, наля и на себе си и каза със закачливи пламъчета в очите: