Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Ще се чукнем ли?
— Разбира се. За здравето на юбиляра!
— За юбиляра, разбира се! And to your health, too!
— А, ама те не казват ли „Cheers!“ като се чукат?
— И това казват, и друго, и трето. Всъщност, всички хора казват едно и също, като се чукат, Ани, с малки разлики в темперамента.
Дали от алкохола, не знам, но това ми се видя адски остроумно и прихнах в луд смях, та чак се задавих. Той ме потупа по гърба и като се взря загрижено в насълзените ми очи, каза съвсем сериозно:
— Внимавай да не се наложи да ти даваме първа помощ, че сме забравили амбуто в отделението.
Аз, още неоправила се от първия изблик, без малко пак да се задавя. Изобщо беше ми много смешно онази вечер и се чувствах страшно приятно, задето съм обект на внимание от страна на най-видните кавалери. Но — много хубаво не е хубаво, както казват хората. Като си изпихме питието, поне аз — моето, колко пи професорът не си спомням, той ми предложи да се поразходим до езерото. Приех с удоволствие, защото исках малко да „поцапам във водата“ — по собствените ми детински думи, които и досега си спомням със срам. Тръгнахме един до друг и щом излязохме от двора на вилата, изведнъж стана много тъмно и тихо. Чуваше се крякане на жаби наблизо и погледнах натам, но беше наистина непрогледен мрак; трябва да е било новолуние, защото не си спомням да имаше лунна пътека. Но от този момент нататък спомените ми малко се губят, да си призная, затова оттук нататък ще разказвам, все едно че не съм била аз. Пък и може да си измислям, откъде да сте сигурни, че е вярно? Двамата мълчаливо газеха пясъка, професорът я беше прегърнал през рамо. Изведнъж в мрака тя усети присъствието на друга двойка. Потрепери, а професорът каза:
— Не бой се! — и я прегърна още по-здраво, като подвикна към другите весело.
Оказа се, че са д-р Веждов и старшата сестра на курортния център, където той работеше като завеждащ. Четиримата се събраха на брега на езерото и постояха — компаньонките, мълчаливи, защото почти не се познаваха, а двамата бойни другари — в разговор на тяхна си някаква тема. После се разделиха отново на двойки и когато Ани и професорът останаха насаме, той се обърна към нея и я целуна много нежно по ушната мида, а тя се извърнах рязко и го хапна по двойната гуша. Преди години ушите на Ани бяха много чувствителна ерогенна зона и тя винаги скачаше и хапеше игриво, щом я докоснеха нежно до тях. Пак се сборичкаха, той се развика:
— По-полека, по-полека! — но тя усещаше, че му харесва и колкото повече уж я възпира, толкова повече я насърчава. По едно време си разкопча панталона, хвана ръката й и я пъхна вътре. И тогава тя го напипа. Беше силно възбуден, с много нежна кожа и съвършено прав, без никакви изкривявания или неравности — като изкуствен. Стори й се невероятно за мъж на шейсет. Поласкана от мисълта, че заслугата за това истинско чудо е само нейна и ничия друга, тя му предложи да се скрият някъде, без сама да съзнава какво всъщност иска. Той обаче излезе по-разумен и каза:
— Не сега, и не тук, моля те, Ани.
— А къде? И кога? — промълви тя и се разпъшка от страстно по-страстно.
— Ще ти кажа. Ела сега тук, дай да се върнем.
Изведнъж тя се почувства някак зле и поиска веднага да си тръгне, да се прибере по-скоро в къщи, ако ще и пеша да върви. Ускори крачка, а той заситни след нея, като се мъчеше някак да я успокои. Тя не щеше и да чуе обаче. Върна се под асмата, взе си чантичката и с пиянска смелост се отправи по тъмната тясна пътека, по която беше дошла преди няколко часа. Някои от по-старите колежки може би си спомнят как изведнъж се появи отнякъде и им каза:
— Аз си тръгвам. Тръгвам си! — и се наложи да я върнат от насред път с упреци:
— Къде, бе човек? Спри се малко! Как ще си стигнеш пеша до вас?
Но тя, макар да залиташе и да се препъваше, упорито вървеше нагоре по пътеката. Настигнаха я и със сила я върнаха. Професорът все пак успя да поеме нещата в свои ръце и се погрижи да й намерят място в колата, с която той самият беше дошъл (тя пристигна с автобуса за Вилната зона). По пътя на връщане Ани заспа и в просъница чуваше как сърцето й бумка много силно и често прескача в гърдите й. Събудиха я в началото на града, за да им каже къде точно да я закарат и я свалиха пред входа на блока. Кой друг беше в колата и дали им пожела лека нощ — тя въобще не си спомни. Измъкна се криво-ляво и ха насам, ха натам, успя да си влезе вкъщи. Мъжът и децата й спяха. Внимателно си издърпа единия матрак, занесе го в кухнята на земята и си легна така, както си беше — с дрехите и без да се къпе. В тишината сърцето й кънтеше и блъскаше, сякаш вътре в нея, дълбоко в гърдите й, дънеше тежка машиностроителна преса.