Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Четвърта глава

След историята с професора наблегнах много здраво на заниманията си с английски и след три-четири години доста напреднах. Но се измъчвах, че не мога да го говоря добре — състояние, типично за хора, започнали късно и учили в изолация, извън жива чуждоезична среда. Щом отворех уста и понечех да кажа нещо свободно, тоест без да чета, главата ми се изпразваше, а езикът ми се плетеше и бърках. В такова състояние бях чак до ’99, когато започнах да следвам и видях, че и други колеги не са уверени в устния си английски и се притесняваха, когато трябваше и да говорят, а не само да пишат и да четат. А напълно се успокоих, след като забелязах, че и доста от университетските ни преподаватели също не могат да се изкажат свободно на друга тема извън материала, който преподаваха в клас. Това не им пречеше да преподават във висше учебно заведение. И на мен не ми пречеше, като давах уроци. Но два пъти ходих на интервю за работа в Англия и двата пъти пропаднах по най-смешен начин. А колежките взеха да си правят майтап с моето „вечно“ учене на английски.

— Хайде, бе, не го ли научи тоя английски? — казваше някоя, щом ме видеха да отворя учебник и намигваше хитро на друга.

Спрях да нося учебни материали на работа и, щом в залата беше спокойно, забивах нос в някой вестник, взет от нашите болни, които редовно купуваха „24 часа“, „Труд“, „Позвънете“ и др., за да им минава по-лесно времето на диализа и ги даваха и на нас да четем. Струва ми се, че е време е да опиша отделението, навиците на персонала и болните и отношенията между тях.

За тези, които изобщо не знаят какво е това хемодиализа, ще се опитам да обясня нещата с възможно най-прости думи, защото всяка професия си има жаргон — неразбираем за хората извън нея. Аз също преди години нищо не знаех. По мое време в медицинските учебници липсваше материал на тази тема, макар че нашето отделение е открито през ’74, при това не е първото в страната, а аз завърших за сестра през ’78, тоест четири години по-късно. Спомням си, че когато, още съвсем млада сестра, започвах работа в реанимация, ми направи впечатление, че на стената в лекарския кабинет виси увеличена черно-бяла снимка на млада жена с черна траурна лентичка, поставена диагонално в единия долен край на портрета. Попитах коя е жената от снимката и ми казаха, че работила като лекар за кратко при тях, но развила тежка бъбречна недостатъчност и починала от уремия. Трябва да е била една от последните жертви на уремията — състояние на тежко отравяне на организма от отпадъчни продукти на метаболизма (обмяната на веществата), защото сега вече хората рядко умират от уремия. Диализата ги спасява от този мъчителен край, но сега пък чакат за трансплантация и пак е толкова тъжно да виждаш как хората се мъчат да съберат 20–30 хиляди долара, продават коли и имоти, молят се на разни инстанции, търсят спонсори, пускат обяви във вестниците и по телевизията. Но по този въпрос — по-късно. Първо трябва да въведем в темата тези, които не са запознати с нея, защото няма как да им обясняваме специфични проблеми, ако общата картина им е в мъгла.