Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Младеж, няма ли вече да те женим, а? Като започна, беше един мъничък, мъничък, а я се виж сега, бе Вальо — готов мъж за женене! — и сам се разсмя на остроумието си.
Вальо се опита да се усмихне, но не можа да го докара, а всички останали визитиращи — лекуващ лекар, стажанти, старша сестра, включително и аз — се засмяхме подмазвачески заедно с професора. Прощавай, Вальо, ти отдавна си на небето, останал завинаги млад, но аз още те помня и все ми е мъчно, като си помисля за онази визитация и моето глупаво угодливо подхилкване. А ти беше толкова смел и така търпелив. Колко пъти те рязаха само! Ръцете ти бяха обезобразени от белези и аневризми. Но ти никога не изохка, когато те убождахме. Лежеше спокойно с уокмана и слушалките на ушите. Обожаваше хеви метал. Помниш ли как ми слагаше слушалките и аз да послушам ? И как бях изненадана да науча, че „Меноар“ са направили жестока аранжировка по класическата мелодия „Бръмбарът“ от Мусоргски? А как се смееше само, като дойде на гости у нас и ми каза, че като умреш, някой път ще отворя гардероба и ще изскочиш оттам като призрак, а аз ще пищя? Много пъти отварях гардероба оттогава, Вальо, но ти нито веднъж не излезе оттам. Една вечер обаче по радиото пуснаха любимата ти песен, „Метал кингз“. Аз тъкмо сервирах вечеря на синовете си и ей-така взех, че казах на глас пред тях: „Поздравявам батко ви Вальо с тази песен. Той горкият вече не може да я чуе.“ И тогава, винаги настръхвам при този спомен, и тогава, Вальо, полюлеят над главите ни се заклати, сякаш куфееше някак бавно извън такта на страхотната песен, и все пак куфееше. За този случай съм разказвала пред по-старите колежки, които също те помнят, Вальо, а и двамата ми синове бяха свидетели и сигурно няма да го забравят цял живот. Затова се обръщам към теб сега и те моля за прошка — теб, както и всички останали жертви на нашата тромава система за народно здравеопазване. Прости ми и се опитай да разбереш колко малко зависеше лично от мене.
Не ми се връща към онази вечер, но трябва да го направя. Още повече че събитията, както се развиха тогава, не са в моя полза, но аз пиша това, не за да се хваля колко съм способна и безупречна в поведението си, а за да се опитам да преживея отново всичко, което остана зад гърба ми, да се опитам да обясня на самата себе и на всеки, който може да се заинтересува, и може би най-вече на младите медицински сестри, на които им престои дълъг професионален живот, как след толкова много години с тези хора, бившите ми колеги, само за няколко дни стигнахме до окончателна раздяла, как пренебрежително ми обърнаха гръб или най-малкото замълчаха, уплашени да не загубят работата си, загубили мярка за това докъде може да се стигне по пътя, по който сме тръгнали и сигурно тайно злорадствали, че някой друг го отнася вместо тях. Но ако нищо не се промени, утре отново ще стане кризисна ситуация по някакъв повод, и някой друг също няма да издържи. Защото не може вечно да се оправдаваме с това, че други решават, а ние само изпълняваме. Изпълнителят също има своята отговорност.
На мен и на моите колежки се казва, че длъжностната ни характеристика е написана съгласно Кодекса на труда, но в него не пише, че сме длъжни да изпълняваме нарежданията на работодателя си, тоест пише го, но с едно уточнение — „законните нареждания на работодателя“ (чл. 187, т. 7). Ако изпълним незаконно нареждане на работодател и бъдем подведени под отговорност, няма да можем да се оправдаем с това, че сме изпълнявали заповеди, защото е достатъчно да ни зададат въпроса: „Ако ви наредяха да дадете отрова на болен, щяхте ли да го направите?“ И тогава какво бихме отговорили? Друг въпрос е, че никой не ни информира в каква среда работим. Не знаем какви са изискванията за обслужване на хемодиализни пациенти в развитите страни, не ни казват какъв е процентът на хепатит В- и С-вирусоносителите в ХД центрове по света и у нас, за да можем да проумеем колко сме изостанали и колко опасно е, ако продължаваме да работим в информационна мъгла, особено ако приемаме чуждестранни пациенти. Защото и аз гледах почти безразлично как позитивни и негативни се диализират на едни и същи апарати, как нашите болни стоят неизследвани повече от година, а и ние от персонала, които си взехме кръв най-редовно с МДД-та от личните си лекари, чакахме резултатите си повече от два месеца. Не се ли възмущавахме тогава всички, аз дори по-малко от вас? Не говорихме ли, че ХЕИ-то е взело парите от Здравната каса, а никаква работа не ни свърши? Намериха ли се резултатите? Не, нали? Накрая на всички ни взеха поголовно кръв без никакви формалности с едно само нареждане от изпълнителния директор, който тръгна да трупа активи за себе си след моя сигнал.