Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Какво е това? — попита той с искрено недоумение. — Ама…
Но думите му бяха заглушени от нов изблик на гръмогласен смях, викове и овации. След като шумът поутихна малко, аз заех ораторска стойка и казах горе-долу следното:
— Извинявам се, че подаръкът ми е малко интимен, меко казано, но е той е искрен израз на дълбоката ми любов и благодарност. Както знаете, само преди няколко месеца по предложение на д-р Априлов бях удостоена с високата награда „Отличник в професията“ — Тук поспрях малко и ги огледах доволно. Явно нищо не разбираха, защото ме зяпаха напълно озадачени. Аз се разсмях и добавих с поверителен тон: — Не знаете ли как стават тези неща? Как мислите, че се става отличник в професията при толкова много и все опитни сестри?
Първи шефът загря какъв е майтапът. Той се разсмя високо и звънко, после ме грабна в прегръдките си и ме целуна по бузата. Тогава отново се разрази буря от щури закачки и смехове, някой извика: „Ревнувам!“, друг наду касетофона — тъкмо започваше бавен и сладострастен блус — и докато се усетя, аз вече танцувах с шефа. Бяхме първите, които откриха танците. Спомням си колко деликатно ме придържаше, без да посмее да се притисне до мен и как, благо усмихнат, ме питаше откъде ми хрумват такива неща, а аз му казвах, че не на мен, а на други им хрумват.
Нашият колектив тогава наброяваше около 30 души и почти всички бяха дошли на тържеството. Сестрите бяха около половината от тази бройка. Сред лекарите се открояваше д-р К. Фонев, не само защото беше най-гръмогласен, но и защото носеше китара и по едно време със скандирания на името му го накараха да свири и да пее. И той свири много хубаво и пя песни на „Битълс“. Много скоро той щеше да стане следващият завеждащ отделение, но онази вечер може би и той още не подозираше това. Спомням си как, докато танцувах блус с него, късаше зърна грозде от асмата над нас и ми ги пъхаше в устата, а аз се смеех и смеех. Днес може би ме смята за смъртен враг. А колко ни беше хубаво тогава!
Някъде към полунощ най-неочаквано се появиха скъпи гости — завеждащия нашата катедра „Нефрология, хемодиализа и хематология“ проф. Фонев и неговият добър приятел д-р Веждов. Двамата бяха ходили на някакво съвещание и след това „решили да отскочат“ за малко при нас. Щом ни видяха как хубаво си прекарваме, на лицата и на двамата грейнаха усмивки на бащинска гордост. Така се случи, че аз бях седнала за малко да си хапна и пийна, защото от танците ми се отвори хапка и глътка, пък и се бях поуморила от скачане и викане. И не щеш ли, точно до мен имаше две свободни места в този момент. Двамата баш шефове се разположиха от едната ми страна, а аз бързо разчистих масата пред тях от мръсни чинии и чаши. Старият шеф собственоръчно им предложи гощавка и пиене, но те бяха скромни и май попреуморени, та не ядоха и не пиха много, а може би и идваха от друга софра. Докато се чукнаха с домакина, той взе, че им разказа през смях за моя подарък, като непрекъснато кимаше към мен за одобрение на разказа си. Аз клатех глава в знак, че вярно предава случката и си хапвах сладко-сладко. Малко след това, като останахме, така се каже, сами, аз се обърнах към проф. Фонев с думите:
— Не ви ли стяга тази вратовръзка?
А той се разсмя и рече:
— Стяга ми я, и още как. Ще ми помогнеш ли да я сваля?
И аз усърдно се заех да му дърпам вратовръзката, при което се сборичкахме. После и д-р Веждов поиска да му сваля вратовръзката, че му стягала и на него. Така между нас се установи непринуден контакт, а аз дотогава никога не се бях доближавала до тях двамата иначе, освен по работа. Всъщност с д-р Веждов изобщо нямах вземане-даване, защото беше завеждащ в курортен център извън града. С професора пък се виждах предимно на главни визитации — колкото да му подам с инструмент памуче със спирт да обтрие ръцете си между прегледите на отделните болни или да се усмихна сервилно заедно с другите визитиращи на дебелашките му шеги с болните. На една визитация, например, се беше спрял пред леглото на 22-годишно болно момче — на диализа от 10 години. Това момче напразно се опитваше да замине на трансплантация в чужбина не защото нямаше пари, напротив, баща му беше успял да издейства необходимата сума от някакво перо на БМФ, но това беше по времето на социализма и комисията, която разрешаваше лечение в чужбина, не знам защо му създаваше всякакви спънки — бавеха го, губеха му документите и т.н. Той се беше отчаял и мислеше, че никога няма да замине и така ще си умре на диализа, както и стана след още няколко години. А на тази визитация, значи, проф. Фонев му раздруса ръката и с бодро оптимистичен тон рече: