Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Две млади сестри от отделението също ще помнят дълго добрината на професора и то, в интерес на истината, не по любовни причини. Тях той уреди на работа в чужбина с помощта на свой приятел — собственик на частна клиника в гръцката част на Кипър. Всъщност едната от тях се върна след по-малко от година с влошено здравословно състояние, защото беше работила по 12 часа всеки делничен ден, включително и в събота, за да си заработи честно тройната в сравнение с тука заплата. Затова пък другата извади невероятния късмет да срещне любовта точно на острова на Афродита и замина със съпруга си за друг остров — Албион. Малко след времето, когато двете млади колежки заминаха за Кипър, един ден професорът ме извика в кабинета си и след размяна на задължителните любезности, придружени с ръкостискане, при което той обхвана ръката ми с двете свои ръце — много меки и приятни, да си призная — ми предложи да ме направи старша сестра в онази същата частна клиника на неговия приятел, кипърския грък. Отказах му под предлог, че искам първо да завърша образованието си.

— Задочно ли следваш? — попита ме той.

— Да, задочно — отговорих му аз.

— А в каква специалност си, ако не е тайна? — и се засмя с чаровната си усмивка на Чаушеску.

— Английска филология.

— Оу, — проточи англоидно той, — English studies! I’m glad to hear that. My congratulations!

И ние се разделихме в дипломатично учтиви отношения, каквито бяхме поддържали години наред след онази вечер. Онази вечер е фраза, дълбоко запечатала се в моето съзнание и свързана с вечерта, когато изпращахме бившия шеф в пенсия. За него си спомням само хубави неща, защото и да е вярно, че беше малко педант и възбавен в движенията и говора си, по негово време наистина имаше ред в отделението. Той беше лекар без титли, от старата школа — спокоен, умерен и сигурен в действията си. Не търпеше да му се противоречи, но го правеше някак възпитано, без да обижда подчинените си и точно така, както за никъде сякаш не бързаше, винаги си свършваше работата — и визитация минаваше най-обстойно по болничните стаи, и административните си задължения изпълняваше. По негово време подготвяхме стерилни компреси за обслужване на всички хемодиализни болни. Поставяхме 10 марли, инструмент и чифт ръкавици в тъмно-зелено квадратно парче плат, специално ушито за целта, и загъвахме всичко заедно като бебенце в пелени. Така се получаваше един компрес. Правехме десетки такива всеки ден, нареждахме ги не много плътно в метален барабан — това е кръгъл съд за стерилизация — и ги изпращахме в „Стерилна база“ в подземния етаж на болницата, където се обработваха на пара под налягане при температура над 100 градуса.