Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Две млади сестри от отделението също ще помнят дълго добрината на професора и то, в интерес на истината, не по любовни причини. Тях той уреди на работа в чужбина с помощта на свой приятел — собственик на частна клиника в гръцката част на Кипър. Всъщност едната от тях се върна след по-малко от година с влошено здравословно състояние, защото беше работила по 12 часа всеки делничен ден, включително и в събота, за да си заработи честно тройната в сравнение с тука заплата. Затова пък другата извади невероятния късмет да срещне любовта точно на острова на Афродита и замина със съпруга си за друг остров — Албион. Малко след времето, когато двете млади колежки заминаха за Кипър, един ден професорът ме извика в кабинета си и след размяна на задължителните любезности, придружени с ръкостискане, при което той обхвана ръката ми с двете свои ръце — много меки и приятни, да си призная — ми предложи да ме направи старша сестра в онази същата частна клиника на неговия приятел, кипърския грък. Отказах му под предлог, че искам първо да завърша образованието си.
— Задочно ли следваш? — попита ме той.
— Да, задочно — отговорих му аз.
— А в каква специалност си, ако не е тайна? — и се засмя с чаровната си усмивка на Чаушеску.
— Английска филология.
— Оу, — проточи англоидно той, — English studies! I’m glad to hear that. My congratulations!
И ние се разделихме в дипломатично учтиви отношения, каквито бяхме поддържали години наред след онази вечер. Онази вечер е фраза, дълбоко запечатала се в моето съзнание и свързана с вечерта, когато изпращахме бившия шеф в пенсия. За него си спомням само хубави неща, защото и да е вярно, че беше малко педант и възбавен в движенията и говора си, по негово време наистина имаше ред в отделението. Той беше лекар без титли, от старата школа — спокоен, умерен и сигурен в действията си. Не търпеше да му се противоречи, но го правеше някак възпитано, без да обижда подчинените си и точно така, както за никъде сякаш не бързаше, винаги си свършваше работата — и визитация минаваше най-обстойно по болничните стаи, и административните си задължения изпълняваше. По негово време подготвяхме стерилни компреси за обслужване на всички хемодиализни болни. Поставяхме 10 марли, инструмент и чифт ръкавици в тъмно-зелено квадратно парче плат, специално ушито за целта, и загъвахме всичко заедно като бебенце в пелени. Така се получаваше един компрес. Правехме десетки такива всеки ден, нареждахме ги не много плътно в метален барабан — това е кръгъл съд за стерилизация — и ги изпращахме в „Стерилна база“ в подземния етаж на болницата, където се обработваха на пара под налягане при температура над 100 градуса.
Болните и персоналът по негово време се изследваха на всеки три месеца за хепатит и сифилис. На някой може да му види смешно, но в нашето отделение рискът от такива болести е много голям, понеже се работи с кръв и кръвни продукти, затова трябва да ни контролират периодично подобно на публичен дом. Отделението тогава разполагаше с предостатъчно чаршафи, нощници, пижами, с купища ръкавици и марли, с памук в найлонови опаковки от най-големите и върху всеки диализен апарат имаше по три инструмента, не по един като сега, а болните получаваха първо, второ и трето на обяд и второ плюс десерт на вечеря, като се хранеха в столова с бели покривки и ползваха осигурени от болницата паници, чинии, вилици и лъжици. Това наистина са все дребни неща, но който е работил в болница знае много добре какво означава да приемеш болен и вместо да го настаниш на чисто застлано легло, да му обясняваш, че се налага сам или с помощта на свои близки да постила собствен чаршаф върху грозно оголената окъсана кожа, в която е обвит матракът, а после да няма къде да се изкъпе — нито при постъпването, нито по-късно, защото топла вода рядко пускат, а и да пуснат, душовете от години стърчат като кокичета без цвят, защото кой знае къде са загубили разпръсквателите си, и най-сетне да не можеш да му предложиш да се преоблече в чиста нощница или пижама, защото просто няма. Няма! Последното се отнася най-вече за бедните хорица от селата, повечето от които прекарват и дните и нощите си облечени в дрехите, с които са дошли първия ден — замърсени, изпотени и вмирисани. От дълги години насам приемането става с подробни инструкции какво трябва да си носи човек, като например: посуда и прибори за хранене (а по подразбиране и самата храна, освен ако не ги задоволява една рядка супа на обяд и един бъркоч с неопределен вид за вечеря), пижама или нощница, чаршафи, памук, марли, спирт, риванол, левкопласт и така нататък, каквото се наложи още в процеса на лечение — спрей за пръскане на оперативни рани, необходими таблетни или ампулни форми, липсващи в болничната аптека и пр. и пр. А през зимата към списъка от неща, които болният трябва да носи от къщи, се прибавя и печката за отопление. Иначе трябва да мръзне.