Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
На сутринта станах рано, приведох се, както се казва, в приличен вид и някъде след закуска — срам, не срам — взех да разказвам на мъжа си за вечерта на вилата, без да крия кое как се случи, а той ме слушаше внимателно. Ние си имаме правило да не се лъжем и който си мисли, че това е глупаво или че така се разваля семейство, да изкара поне двайсет и пет години брак — толкова имаме ние досега — и тогава да дойде при мен да ми каже, че бил е по-щастлив, като е живял в лъжа с половинката си. На работа често си говорехме на такива и други подобни теми и си споделяхме еротичните фантазии. Някои от нас си мечтаеха за тайни срещи с млад поп, обут в дънки под расото, други признаваха, че са сънували любовна сцена не с мъж, а с жена, а една от нас така безнадеждно копнееше за романтична любовна връзка с млад, силен мъжага (нейният е пенсионер вече от няколко години), че поглъщаше жадно роман след роман от онези с мускулестите тъмнокожи мъже, стиснали в прегръдките си или страстно надвесени над крехки белокожи женски създания, които примират в очакване да се покорят на мъжката воля, стига само мъжът да им шепне „Обичам те!“ и така нататък. Мъжът ми, значи, ме изслуша внимателно и после ме погледна тъжно, да, точно така — тъжно ме погледна и на мен ми стана ужасно неудобно. Да беше ме нахокал, да беше ме „натирил“, както се казва, тоест изгонил от къщи, да беше ми казал поне „опичай си акъла“, но не, той само ме погледна тъжно. Не познавам друг мъж като него. От всички истории, които знам за мъжете на моите колежки, съм останала с впечатлението, че в случай като този, който току-що разказах, техните щяха да ме изритат през вратата или да ме спукат от бой, а и аз може би нямаше да посмея да си призная пред такива, че сбърках. Но кой не греши? Моят съпруг всъщност не е никак кротък по нрав и през дългия ни семеен живот много пъти е изливал гнева си по какви ли не поводи — най-често дребни, при това така силно, че и комшиите са го чували (това всъщност е неизбежно в панелен блок), но когато е ставало нещо сериозно или съм срещала някаква трудност в живота, винаги ме е подкрепял и с мъжко рамо, и с точен съвет в най-подходящото време. Той е филолог по образование, преводач по професия, и интелигент по душа и наследство. Гордее се с предците си, но не парадира с това. И толкова мрази лицемерието, че дори думите „съпруг и съпруга“ му изглеждат надути и канцеларски. Казва: „Ти си моя жена, аз съм ти мъж. Стига с тия съпруг и съпруга, като в партийни тезиси по въпросите на социалистическото семейството от бай Тошово време.“ Така беше наистина някога — имаше книги за социалистическия морал, социалистическото семейство, многостранно развитата личност на комунизма и тем подобни измишльотини и за всичко това се говореше и пишеше уж много сериозно с използване само на строго книжовни думи и сложен, псевдонаучен стил — чисто празнодумие на самодоволни тежкари. Накратко, мъжът ми ме посъветва да избягвам компанията на професора и на всякакви шефове изобщо, защото такива хора мислят само за себе си, те са кариеристи, а кариеристът използва, възползва се, тъпче и плюе, само и само да стигне до върха или да се задържи по-дълго време на него.
— И не се опитвай да ми разправяш — каза още той, — че пак си се влюбила. Този дъртак злоупотребява със служебното си положение, не ти ли е ясно?
— Не, не беше точно така. Той беше много галантен. Аз направо се изложих пред него.
— Добре де, спокойно, може да се случи на всеки. И все пак, какво мислиш да правиш сега?
— Ами, на първо време ще го избягвам, и без това нямам работа с него. По-нататък, зависи…
— Що не се махнеш оттам по-добре? Някой може и да ви е забелязал. Пази се от клюки!
— Не знам. Хубава ми е работата. Къде да ходя? Нали помниш какво беше пък в кардиология? Ами преди това в нервно?
— И аз не знам, тогава. Прави, каквото си знаеш, но най-добре е да не се набиваш в очите на хората, а ти малко не си знаеш мярката.
— Хайде сега, не съм си знаела мярката. О, добре тогава, много хубаво. Знаеш ли к’во ще направя?
— К’во?
— Няма да ходя повече на служебни тържества.
— Не думай! Ти ли няма да ходиш, ти! Направо ме уби! Такава жертва!
— Няма пък, няма да стъпя, ще видиш! Щом нямам мярка, казваш, добре, няма, ще видиш, че никога няма да ида!
— Е, ти май много надълбоко го взе. Ходи си, но просто внимавай кой сяда до тебе и какво ти дава да пиеш.
Оттогава минаха повече от десет години. Не съм стъпила на нито едно служебно тържество с едно-единствено изключение, когато отидох просто да видя дали вече съм си научила мярката. Беше в един ресторант на тиха уличка в центъра на града. Наблюдавах професора — засмян, жизнен и енергичен както винаги. Вдигаше тостове, обикаляше масите и ръсеше разни шеги. Аз си седях кротко и разговарях с една колежка, която много пострада в частната клиника на проф. Големанов — още един от многото приятели на нашия професор. Нещо се беше пречупило в мен. Буйният ми някога темперамент се беше предал на безличието, сякаш без видима съпротива. Стомахът ми беше свит, тялото ми — сковано, нито ми се ядеше, нито пиеше, и нито веднъж не станах да играя, така че не ми беше трудно да спазвам приличие. Нали ви казах, че времето не прощава? Никой вече не ми обръщаше внимание. Гледах как познати лица се изпробват в нови роли и как нови лица си разхищават таланта на старата сцена. И как професорът се втелява пред една нова колежка, къде-къде по-млада и по-красива от мен. Когато засвириха чалга, дансингът се задръсти от мераклии да врътнат насам-натам задник и аз останах сама на масата. Не че толкова мразех самата чалга, просто не знаех да играя кючек. Тръгнах си рано — потисната, отвратена и по-уморена, отколкото бях на идване.