Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Преди 15-тина години имахме, значи, доста по-добри условия за работа. После обаче всичко започна да изчезва по някакъв необясним начин. Първо изчезнаха накрайниците на душовете и други такива дреболии, каквито после виждахме да се продават на битака, после станаха кът марлите, памукът, ръкавиците, по едно време свършиха чаршафите, а после мистериозно се изгуби и цяла помпа за аспирация на задушаващ се от секрети болен, та се наложи да вземем назаем от друго отделение за пред комисията по акредитация. Спряха да ни дават престилки и обувки, спряха да ни дават безплатни купони за служебния стол. И така все надолу и надолу. В същото време лекарите започнаха да излизат все по-често в чужбина — на конгреси, семинари и конференции — един в Германия, друг в САЩ, трети в Австралия. Като се връщаха, подаряваха на сестрите по една химикалка с фирмен надпис на някоя фармацевтична компания. С годините това се превърна в мила наша традиция. Един път се осмелих да попитам откъде има пари за лекарите да обикалят света, след като няма елементарни неща за болните. Отговориха ми, че това са две различни пера. И досега не ми е ясно кой и как разпределя перата. А когато направиха акредитацията на всички болници в страната, гордо обявиха, че нашата е пет-звездна.

— Всички знаете, че имаме известни затруднения — казаха ни шефовете в този звезден миг, — няма защо да се лъжем, но сега вече към нашата болница ще потекат много пари и наистина ще станем пет звезди, затова потрайте още малко.

И ние си затраяхме, какво друго да правим. И без това толкова време си бяхме траяли, направо си ни беше станало вече навик. Но времето минаваше, а пари все не идваха.