Кралица на въздух и мрак [bg]

Нене взе Ема зад себе си, върху сивата си кобила. Джулиън беше зад Фъргюс, така че нямаше как да говорят. Раздразнение бушуваше в Ема, докато яздеха под зелените клони, златните струи светлина, които се процеждаха между дърветата, постепенно придобиха наситено бронзов цвят с напредването на деня.

Искаше й се да говори с Джулиън, да измислят какво ще правят, когато пристигнат в Двора. Какво щяха да кажат на кралицата? Как щяха да се измъкнат след това? Какво искаха от нея?

Част от нея обаче беше прекалено ядосана, за да говори с Джулиън — как смееше да пази толкова голяма част от плана им в тайна от нея? Да я остави да дойде слепешком в земите на феите, вярвайки, че имат една мисия, когато тя всъщност бе съвсем различна? Имаше и една друга, по-малка и по-студена част, която шепнеше: Единствената причина да не ти каже, е, понеже е знаел, че ще откажеш да последваш неговия план. Какъвто и да беше той, на Ема нямаше да й хареса.

А още по-дълбоко, там, където едва имаше думи за онова, което изпитваше, знаеше, че ако не беше магията, Джулиън никога не би го сторил, защото никога не бе била един от хората, които Джулиън манипулираше и лъжеше. Тя бе една от семейството, беше в защитения кръг и затова бе прощавала лъжите, плановете, защото не бяха насочени против нея. Бяха насочени срещу враговете на семейството. Онзи Джулиън, който бе принуден да лъже и манипулира, беше персонаж, създаден от едно уплашено дете, за да защити хората, които обичаше. Ами ако магията беше направила тази персонаж истински? Ами ако това представляваше Джулиън сега?

Бяха оставили гората зад себе си и сега яздеха през зелени поля, които изглеждаха необитавани. Само стелеща се на талази зелена трева, ширнала се в продължение на мили, осеяна с туфи сини и лилави цветя, и смътни виолетови планини в далечината. Един хълм се издигна пред тях като зелена приливна вълна и Ема се осмели да хвърли поглед към Джулиън, когато предната част на хълма се вдигна като решетката на крепостна стена, разкривайки внушително мраморно преддверие.

В царството на феите малко неща изглеждаха по един и същи начин два пъти, знаеше Ема. Миналия път, когато влязоха в Двора на светлите феи през едно възвишение, се бяха озовали в тесен коридор. Сега минаха под елегантна бронзова порта, украсена с орнаменти на коне. Нене и Фъргюс скочиха от седлата и едва когато стъпи на мраморния под, Ема видя, че юздите и на двата коня бяха поети от миниатюрни пърхащи феи с разперени сини, червени и златни крилца.

Конете се отдалечиха с тропот, водени от жужащите пиксита.

— Не бих отказала едно такова, за да ми оправя косата — подхвърли Ема на Нене, която й отвърна с неразгадаема усмивка.

Плашещо бе колко много приличаше на Марк — същата къдреща се бяло-руса коса и фини кости.

Фъргюс присви очи.

— Синът ми е женен за миниатюрно пикси. Моля, недей да задаваш натрапчиви въпроси за това.

Джулиън повдигна вежди, но не каза нищо. Двамата с Ема тръгнаха след Нене и Фъргюс по коридор с под от пръст, който тръгваше от мраморното преддверие и потъваше, криволичейки, във вътрешността на хълма.

— Предполагам, че всичко се разви, както го беше планирал, а? — подхвърли Ема студено, без да поглежда към Джулиън. Усещаше го обаче до себе си, усещаше познатата топлина и очертанията му. Той бе нейният парабатай, когото би разпознала със завързани очи и запушени уши. — Ако лъжеш за това, че Черната книга е у теб, нещата ще се развият наистина зле за нас.

— Не лъжа. Близо до Лондонския институт имаше копирен център. Ще видиш.

— Беше ни забранено да излизаме от Института, Джулиън…

— Това беше най-добрата опция. Възможно е да си твърде емоционална, за да го видиш, но това ни доближава до онова, което искаме.

— И как точно го прави? — изсъска Ема. — Какъв смисъл има да идваме при кралицата? Не можем да й имаме доверие повече, отколкото на Хорас или Анабел.

Очите на Джулиън блестяха като скъпоценните камъни, които бяха инкрустирани в стените на дългия тунел и искряха в ясписови и кварцови отблясъци. Сега подът под краката им беше застлан с млечно зелено-бели плочки.