Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Не можех да изключа предположението, че цялата вода на планетата е гигантско живо същество. По-ясно си представях обаче как водната среда направо кипи от същества, съставени от вода. Нещо повече — отлично зная, че 70–90 процента от човешкия организъм се състои от вода, затова водната форма на живот, облечена в телесна обвивка, може да съществува и в човека, т.е. в нас.
„Интересно какви ли са те — водните същества? — мислех си аз, докато мръзнех върху студения пясък. — Нима съществуват хора, животни, растения, съставени само от вода? Не, не — отговарях си веднага, — водните форми на живот не би трябвало да са копия на телесните. Те сигурно са изключително своеобразни по строеж и начин на живот, но имат общи принципи на съществуване с телесния живот — ненапразно телесният човек е съставен 70–90 на сто от вода.“
Необяснимо защо ми хрумна, че и водните форми на живот, също както и телесните, са се зародили в Тибет, в района на свещения Кайлас, и чрез реките, извиращи тук, са се разпространили по цялото земно кълбо. След Всемирния потоп водните форми на живот изобщо не са станали доминиращи — те също са загинали, а после продължително време са се зараждали по изкуствен начин благодарение на легендарната Шамбала.
През воя на вятъра до ушите ми достигна познатото свистене, което обикновено предхожда огромната „поглъщаща“ вълна. Погледнах към езерото. В далечината наистина се бе надигнала голяма вълна. Присвих очи и веднага си представих, че в това езеро живеят „водни дяволи“, „водни вещици“, „водни кикимори“, „водни духове“, „водни магьосници“ и други водни изчадия. Че те могат да четат мислите на неканените гости, да ги анализират и да мразят хората само защото се кланят на друг Бог, а не на „родния“ им дявол. Ние бяхме чужди край това езеро.
— Шефе, да тръгваме, а? Пак свири. Не е на добро — обади се зад гърба ми Селиверстов.
Станах и тръгнахме към групата. По някое време се обърнах — езерото неистово бушуваше.
Щом се качих в колата, уморено помолих:
— Момчета! Хайде пак да отидем на Манасаровар. Искам да го видя.
Отново свихме към свещеното езеро. То си беше все така спокойно. Приближих се до брега и вперих поглед във водата. Стори ми се, че в него живеят „водни феи“, „водни малечки-палечки“, „водни карлсони“ и други, все тъй добри приказни герои.
Тогава още не знаех, че след три години ще тръгна на експедиция в Египет и че там ще заговорим сериозно и научно за „водния човек“. Ще разглеждаме рисунките в гробниците на фараоните, изобразяващи процеса на конвейерно сглобяване на воден човек с помощта на съдове, направени според формата на човешките органи. Но ние вече нямаше да се учудваме нито на това, нито на процедурата за сглобяване на човешко тяло с глава на животно, защото мисълта за „водния човек“ и другите водни форми на живот ни беше хрумвала, и то не някъде другаде, а именно в Тибет.
Тогава дори не знаех, че след три години ще започнем да лекуваме болните с т.нар. „воден алоплант“. Учудвайки се, че водата лекува толкова добре, ще си спомняме за Тибет с двете напълно различни езера — Ракшас и Манасаровар, край чиито брегове ни бе навестила тази идея.
— Шефе, насам! — чуха се гласовете на момчетата.
— Какво става?
— Кайлас се разбули!
— Къде?
— Ето!
Вгледах се в необикновената стъпаловидна пирамида на Кайлас. Сърцето ми се разтуптя. Утре възнамерявахме да поемем натам. За последно заснех Селиверстов на фона на Кайлас. В обектива на фотоапарата встрани от свещената планина ясно се виждаше умореното лице на този добър човек.
Скъпи читатели, разказът не свършва дотук. Напротив — най-интересното едва-едва започва. Утре ще разгледаме Града на боговете и ще се озовем в обятията на Шамбала. Затова и третият том на книгата ще се нарича „В обятията на Шамбала“.