Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Кой знае защо обаче ми беше тъжно. Неочаквано и за мен самия се отдадох на тъгата, усещайки нейната сладост. Тялото ми се разгорещи и вече не се задъхвах от разредения въздух, а тъгата ме успокояваше, сякаш ме отвеждаше в безкрайната далечина. Там господстваше непозната и грандиозна жизнеутвърждаваща сила. Пред нея различните светове, в това число и нашият, изглеждаха малки и обикновени — те се сменяха като шарени картинки. Неразбираемият израз „Това е свято“ периодично се появяваше в главата ми и тутакси изчезваше, оставяйки след себе си искрящата следа на преклонението. Осъзнавах, че и ние, малките триизмерни хора, също сме създадени от някого и че пред нас се простира безкраен път, по който трябва да се изкачим там, където е невъзможно да се стигне и където сигурно е много-много хубаво, но и твърде отговорно.
Извърнах се и погледнах на север към Кайлас. Но той беше забулен в облаци. Думата матрица отново се мерна в главата ми.
Обърнах се и видях, че Равил също гледа към Кайлас с протегнати към небето ръце.
Приближих се към брега на Манасаровар, приклекнах и положих длан върху водата. Макар да беше студена, тя ми се стори топла и мека.
Излегнах се на брега и подпрян на лакът, се загледах във водата. Тя преливаше с всички цветове на дъгата, искреше и като пошляпваше камъчетата, галеше суровата тибетска земя — земята на Вечния континент на нашата прародина.
Погледът ми сякаш се гмурна под водата, мислите, които вечно играят палаво в главата ми, все по-осезаемо бяха привлечени от нея. Стараех се да разгадая понятието свещена вода. Изчаках да се появи до болка познатото ми вътрешно неудовлетворение. Вече знаех, че след него ще изплува призрачната, фина като паяжина подсказана мисъл, изпратена свише.
Нещо заклокочи в душата ми, обзе ме вълнение и подчинявайки се на някакъв, необясним вътрешен порив, скочих, приближих се към момчетата и заявих твърдо:
— Край! Потегляме! Отиваме отново при дяволското езеро Ракшас.
— Шефе, какви ги измисляш?
Нима съществуват водни форми на живот
Над дяволското езеро бушуваше буря. Рафаел се провикна:
— Наистина е странно! Тук буря, а само през някакви си пет километра е тихо и спокойно. Вятърът е същият — от запад, но тук вие и клокочи като в адски казан, а над Манасаровар прилича на лек утринен бриз.
— Останете в колата, хапнете. Аз ще се разходя до самия бряг на езерото и ще се усамотя за малко — казах аз.
Побуксувах по пясъка, но стигнах до брега. Като се приведох, докоснах водата в бесния екстаз на надигащите се срещу мен вълни. Стори ми се бодлива и грапава. Разбира се, реших, че е от въздействието на мехурчетата и пяната, но дълбоко в душата си разбирах, че не е така.
Вдигнах си качулката на анорака и легнах на пясъка, устремил поглед към дяволската вода. Студеният поривист вятър духаше право в лицето ми. Усещах как побеснявам. Необоснованият яд ме стискаше все по-осезаемо за гърлото и аз не бях в състояние да се отърва от неприятното чувство.
Внезапно разбрах — беснея не поради факта, че лежа на брега на дяволското езеро и ми е студено, а заради собствената си глупост. Вглеждах се в прииждащите вълни и с усилие се заставих да мисля за онова, което ми бе неизвестно. Опитах се да анализирам хода на обърканите си мисли и в крайна сметка разбрах, че размишлявам за водата.
Внезапно нещо проблесна във въображението ми, предизвиквайки облекчение, помитайки пътьом всички останали мисли. Стана ми леко и хубаво. Изправих се автоматично и макар че бях сам, отчетливо казах:
— На Земята съществуват водни форми на живот.
Постоях така около минута, с наслада затворих очи и като почуках с юмрук по главата си, усмихнат промълвих:
— Благодаря ти, Боже!
После отново легнах на пясъка и потънах в мислите си, подсказани ми (не се страхувам от тази дума) от Бог. Добре осъзнавах, че животът е преди всичко съхраняване, самоанализ и самовъзпроизвеждане на информация. Човечеството е създало информационните машини — компютрите, които пазят и анализират информацията, но още не е достигнало (и ще достигне ли?) етапа, при който информацията ще се самовъзпроизвежда (ще ражда себе си). Разбирах, че животът на материята се базира на онези вещества, които могат да поемат голямо количество информация.
А водата (мнозина учени го знаят) поема повече информация дори от гените. Но ако тя я съхранява, може ли самостоятелно да я анализира, да я самоусъвършенства и да я самовъзпроизвежда (да я копира)?
Знаех, че с помощта на съвременните изследователски методи не е възможно да си отговоря на тези въпроси. Езотеричните и окултните науки обаче векове наред отчаяно твърдят, че всичко в света е живо — и космосът, и земята, и… водата. И понеже не виждам причини да не им вярвам, напълно нормално допуснах, че водата също може да живее, т.е. да анализира информацията (да мисли), да се самоусъвършенства (да се развива) и да се самовъзпроизвежда (да ражда).