Златните плочи на Харати

Какво да се прави — дългите години на опошляване снижиха нивото на съзнанието до такава степен, че великите знания за мъртвите, запазили се и досега в тибетските книги, са забравени и превърнати в комично преклонение пред останките.

Подсъзнанието, което е основната пътеводна нишка в нашия живот, сякаш мъсти заради лекомислената загуба на великите знания и се подиграва на съзнателното битие на човека, като го насочва по пътя на фарсовото преклонение.

— Да влезем, студено е — обади се Тату.

— Сега, сега. Искам само да попитам дали някой е прониквал в Царството на мъртвите?

— Не съм чувал за такова нещо. За да се влезе там, е необходимо разрешение от Шамбала.

Спомних си прочетеното от Николай Рьорих, който по време на тибетската си експедиция се е отдалечил нанякъде сам самичък и няколко дни е отсъствал. Когато се завърнал, азиатците паднали в краката му, възкликвайки, че е Бог, защото е пресякъл границата на Шамбала. Нито един човек не може да се озове там без позволение свише.

Не знам дали този факт е достоверен.

С цялото си огромно уважение към Николай Рьорих смятам, че това е така. Просто общоприетият сред Особените хора в Хималаите и Тибет девиз „Няма да кажа това дори и на Бог!“ не е позволил на този изключително духовен човек да разкаже за видяното. Не му е било още времето.

Може би Рьорих е видял Царството на мъртвите и с разширени от почуда зеници се е вглеждал във восъчните лица на хората, изпаднали в сомати. Знаел е, че те са живи и само външно наподобяват мъртъвци. Че ще дойде време, когато Бог ще ги призове и те един след друг ще започнат да отварят клепачи, да раздвижват вдървените си крайници и с помощта на многоликите хора от Шамбала, поднасящи им жива вода, да се превръщат в здрави и млади мъже, а в очите им ще блести силата на мъдростта, опазена през хилядолетията.