Златните плочи на Харати

„Ще открием Града на боговете! Ще го открием! А там е Вара, където наново е бил клониран човекът. Може би ще намерим и вратата към подземията на Вара! И ще видим подстъпите към Шамбала, чийто център според изчисленията е Градът на боговете!“ — повтарях си наум и като че ли търсех подкрепа от… от кого?

Мигом осъзнах, че причините за тъгата ми са различни. И тези различия започнаха да се блъскат в главата ми, предизвиквайки пълен хаос, но постепенно една от тях ясно се отдели и аз прозрях, че ние вероятно ще попаднем в обятията на Шамбала, ще видим нейните творения, ще се срещнем със съвършено необичайни явления, но не ще имаме възможността да общуваме с хората от Шамбала. Многоликите й обитатели ще останат невидими за нас.

Те ще четат нашите мисли, може би ще ни съпровождат и насочват, без да установяват контакт с нас, защото те са най-добрите сред най-добрите, а ние сме само едни обикновени хора, обладани единствено от стремежа към знания и към Бог.

Те несъмнено ще уважат порива ни, нали цялото съвършенство на Шамбала е било постигнато благодарение на жаждата за прогрес.

Вероятно ще си спомнят своята трагична история, когато при апокалипсисите са били отбирани най-ценните индивиди от човешките раси, за да се създаде обществото, където господства понятието Чиста душа.

Добрите и приветливи хора от Шамбала очевидно ще бъдат опечалени от факта, че цената за тяхното съвършенство е платена с милиардите безпътни и неосъзнали Бога същества, изчезнали от лицето на майката земя по време на катастрофите.

Такава обаче е Божията воля, такава е цената на Чистата душа. Ето защо на нас ни е тъжно, чисто по човешки.

Нещо грамадно и дебело се изпречи пред мен. Вдигнах глава. Непознат мъж със стъклен поглед и непроницаемо лице надменно седна в една рикша, тя се огъна под тежината му, колелата изскърцаха. Кльощавият непалец раболепно се усмихваше.

— Гоу! — кресна дебелакът.

Интересно, дали някога този човек се е влюбвал?

И ако е бил влюбен, с цялата си душа ли е обичал?

Колко рядко ние вършим нещо с цялата си душа — уж работим, обичаме, страдаме, а май все по-често играем, заменяйки естествения живот с игра на живот. Сигурно и ние, членовете на нашата тибетска експедиция, просмукани от духа на ежедневието и волю-неволю привикнали с играта на живот, там — в обятията на Шамбала, ще се чувстваме неуютно. Няма да ни достига душевната чистота, определена от Бог като основен критерий за човешкия прогрес.

Ние, които бяхме изчели сериозно количество източна езотерична литература, с умовете си ще разбираме значението и благородството на понятия като Чиста душа или Любов, но едва ли ще ги усетим с цялата си душа. Ще ни липсва изначалната Божия искреност, защото сме свикнали да я крием дълбоко в себе си. Неволно и неосъзнато ще се укоряваме, че сме еволюционно непълноценни и от това ще ни стане още по-тъжно пред лицето на великата Шамбала.

Спомних си за Николай Рьорих.