Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
— Какво става? — извиках аз.
— Езерото ни… гълта! — изхриптя Селиверстов. — Шефе, когато вълната приближи, ще ни обърне вертикално и ще ни захлупи! Трябва да я пробием с лодката!
Едва удържайки веслото с едната си ръка, аз се обърнах към Селиверстов и като се проснах върху него, подадох главата си пред носа на лодката. Той се изви встрани и също провеси глава. Грамадната вълна ни удари, с клокочене ни подмина, а трясъкът й се разпадна на хиляди болезнени иглички, които отекваха в ушите ни. Когато през затворените си клепачи усетихме светлината и отворихме очи, Селиверстов с бясна радост изрева:
— Пробихме я! И тя ни изплю на повърхността! Езерото не можа да ни глътне! А му се искаше, мамка му!
— Хайде към брега! — изхриптях в ухото му. — Трета вълна няма да издържим. Дяволите да ги вземат останалите осем проби! Ще ни стигнат и дванайсет.
— Шефе, дръпни се назад, че кърмата се надигна. А и нашите глави са почти под водата… А тя е дяволска все пак!
Бързо се смъкнах от Селиверстов, след което лодката зае нормално положение.
— Водата в лодката се разплисква, когато се движим — забеляза Селиверстов.
— Хвани двете весла и греби към брега, колкото сили имаш! А аз ще се опитам да събера в другите шишета проби от повърхността! Няма време да използвам уреда! Тъкмо ще имаме материал за сравнение. Иначе третата вълна ще ни настигне.
Напипах торбата с празните шишета с ясното съзнание, че водата можеше да я е отнесла вече. Открих я замотана около левия ми крак. Със замръзнали пръсти отвинтих капачките и напълних шишетата. Тъкмо бях напълнил шестото и Селиверстов изрева:
— Отново чувам свистенето, а до брега остават още 50 метра.
Изпуснах недопълненото шише, обърнах се, впих ръце в едно от веслата и двамата мощно загребахме.
Третата вълна ни настигна почти на бреговата ивица. Разпадайки се на плиткото, тя повдигна лодката и ни изхвърли на пясъка.
Равил и Рафаел притичаха към нас. И двамата ни носеха сухи дрехи.
— Приятели! Няма да се преобличаме! Изпразваме лодката, хвърляме я в багажника, взимаме бутилките с водата и бързо се насочваме към езерото Манасаровар! — заявих гръмогласно, макар грохотът от вълните да беше намалял.
— Защо? Преоблечете се! Студено е!
— Не, по дяволите! Със Сергей трябва да…
— Какво?
— Да неутрализираме дяволската вода от нашите дрехи със свещената вода на Манасаровар. Хайде по-бързо!
Като видя превъзбудените ни лица, Лан-Вин-Е запали веднага и за няколко минути пресече петкилометровата, равна като плато падина между езерата.
— Цялата задна седалка се просмука! — въздъхна Селиверстов, като отвори вратата.
Край свещеното езеро Манасаровар
— Какво безветрие! — промълви слезлият пръв от колата Равил. — Какво спокойствие! Вижте, езерото е гладко като огледало!
— Сергей! Хайде да се изкъпем! Облечени… — настоях аз. Мокри до кости, навлязохме навътре в езерото Манасаровар.
— Шефе, тук ще се наложи да вървим половин километър, докато стигнем до дълбокото.
— Лягай, ще се изкъпем тук.
И двамата цопнахме, като се изтъркаляхме по дъното, размътвайки водата.
— Да не забравиш да си измиеш лицето, Сергей! И устата! Очите също — мушни си главата под водата, отвори ги и мигни няколко пъти.
— Добре де, добре!
Полежахме още малко в ледената вода и съвсем вкочанясахме. После излязохме на брега, за да се преоблечем в сухи дрехи.
— Преобличай се, Сергей! Какво чакаш?
— Да изтече водата.
След като се преоблякохме, ударихме по една малка водка за сгряване.
— Ама това си е чист спирт! Няма да го разреждам. Премръзнал съм — каза Селиверстов.
После отново напомпахме лодката. Равил я занесе до брега на Манасаровар и я изплакна със свещената вода. Докато приготвих шишетата за водните проби, лодката изсъхна.
Обути в сухи маратонки, със Селиверстов се качихме в лодката и се отдалечихме от брега. Духаше слаб западен вятър, но вълни нямаше. Повърхността беше абсолютно гладка като тепсия.
След 150–200 метра взехме двайсетте проби свещена вода и се върнахме.
— Момчета, хайде да се снимаме до свещеното езеро! Заедно с нашата лодка, която ги спаси! — Равил посочи мен и Селиверстов. — И с руското знаме!
Аноракът ми беше изсъхнал. Облякох го за красота. Снимахме се в лодката с руското знаме.
Топлият спомен за далечната Родина стисна сърцата ни.
Отдалечих се от момчетата, застанах на брега и се загледах в Манасаровар. Западният вятър продължаваше да духа слабо, а свещеното езеро беше спокойно. То наистина ме караше да се чувствам умиротворен и благ.