Магическо кралство за продан. Продадено

— Едва ли.

— Добре. Кажи ми тогава още нещо. Можем ли да разчитаме, че Календбор ще удържи на думата си?

Този път Куестър се обърна към него.

— Относно дракона, да. Той се закле. Бен кимна.

— Тогава трябва да намерим начин да се отървем от този дракон.

Настъпи един безкраен миг на мълчание. Бен чувстваше как другите се споглеждат в мрака.

— Имате ли някаква представа как да пристъпим към това? — попита той.

Куестър поклати глава.

— Никой никога не го е правил.

— Все някога трябва да се започне. Така е с всичко — лекомислено отвърна Бен, питайки се кого по-точно се мъчи да убеди. — Нали каза, че само магия може да ни отърве от дракона. Кой би ни помогнал да открием такава магия?

Куестър се замисли.

— Нощната сянка, разбира се. Тя е най-могъщата от всички, дошли от вълшебния свят. Но тя е не по-малко опасна от дракона. Струва ми се, че с Речния господар може повече да ни провърви. Той поне е доказал своята лоялност към кралете на Ландовър в миналото.

— И той ли е магическо създание?

— Бил е такъв преди време. Напуснал е вълшебния свят от векове. Въпреки това е запазил известни познания за старите практики и може да ни окаже известна помощ. Щях да предложа той да е следващия, при когото да отидем — дори ако лордовете на Зеленоречието ви бяха признали.

Бен кимна.

— Значи решено. Утре тръгваме към земите на Речния господар — той се изтегна, сгуши се в одеялото и след известно колебание каза:

— Думите едва ли имат някакво значение, но аз искам да благодаря на всички, че вярно стояхте до мен.

Разнесоха се благодарности и останалите също се пъхнаха в завивките си. После всичко стихна и се чуваше само барабаненето на дъжда и тихият вой на вятъра.

Тогава се обади Абърнати:

— Ваше величество, ще позволите ли да помоля това нощуване в плевня да ни е последно? Струва ми се, че в сеното има бълхи.

Бен широко се усмихна и се унесе в сън.

На сутринта дъждът бе спрял и през пелената на мъглата и облаците се промъкна слънчева светлина. Малката дружинка отново пое през долината на Ландовър, този път на юг към земите на Речния господар. Пътуваха през целия ден — Бен, Куестър и Абърнати на коне, а коболдите пеш. Буниън отново избърза напред да извести за тяхното пристигане. Следобяд минаха покрай владенията на лордовете на Зеленоречието и оставиха зад гърба си обширните поляни и ниви, а по здрач бяха вече сред хълмистите земи на Речния господар.

Тук всички багри бяха различни, както забеляза Бен. Оттенъците бяха по-ярки и истински — сякаш отслабването на магията не бе проникнало толкова дълбоко. Това бяха земи с езера и реки, сгушени сред долини и падини, земи с овощни градини и гори, разположени на ниски склонове, покрити с треви и папрати, които се олюляваха от вятъра като океански вълни. Над хълмовете мъглите бяха по-гъсти, скупчени на отделни места като уловени облаци, които се размърдваха и извиваха нагоре от дупките си към долината и отново се връщаха. Ала зеленината на тревите и дърветата и синевата на езерата и реките бяха по-ярки, отколкото в Зеленоречието, и розовото, аленото и лилавото нямаха този зимен оттенък, който определено се забелязваше в равнините. Дори и сините дъбове не бяха така силно поразени, въпреки тъмните петна, които на места замъгляваха тяхната красота. Бен попита Куестър защо е така.