Дявол под прикритие

— Има ли предположения, че един и същи човек е извършил двете престъпления? — попита Уестклиф.

— Не е задължително — отвърна Кингстън. — Въпреки че ако наемеш някого да извърши убийство, по-добре е да се придържаш само към един.

Тъмните очи на Уестклиф блеснаха развеселено, когато отбеляза безизразно:

— Заявяваш това с обезпокоителна авторитетност.

Устните на Кингстън трепнаха:

— Не говори нелепости, Уестклиф. Ако исках да убия някого, никога не бих се отказал от удоволствието да го направя лично. — Той посегна към чашата с вода и лениво потърка палец по кристалната повърхност. — Бих казал, че Рансъм още не е хванал негодника — каза той и се намръщи, хвърляйки поглед към Киър. — Измина почти година от смъртта на Корделия. Като изпълнител на нейното завещание трябва да се явя във Върховния съд вдругиден.

След като съобщя на съдиите, че съм те открил, адвокатите на Ормънд ще се опитат да поставят под съмнение, че си син на Корделия.

— Ще се наложи ли да съм там? — попита Киър.

— Не, бих предпочел за момента да не се показваш. Адвокатите ми ще представят доказателства за твоята самоличност, включително болнични досиета, показания на свидетели и още факти около раждането ти, които можем да осигурим… В този момент ще трябва публично да разкрия, че съм… — Кингстън се поколеба — твой баща.

— Ах — каза Киър тихо, усещайки как го обзема гадно чувство. Той остави вилицата си, внезапно загубил апетит. Новината щеше да е сензация далеч отвъд Лондон. Огромно количество нежелано внимание щеше да се насочи към него, Кингстън и останалите от семейство Чалън. Той вътрешно се сви от идеята за мигновена известност, особено заради наследство, което на първо място не беше искал.

— След като разкрия съществуването ти пред съда — продължи Кингстън, — Ормънд ще разбере, че си оцелял след експлозията в склада. И единствената му надежда да придобие наследствения фонд на Корделия, ще бъде да те убие, преди Върховният съд да се произнесе с присъда в твоя полза.

— Колко време ще отнеме това? — попита Уестклиф.

— Два дни, предполагам. Освен ако не поискат да призоват свидетели за разпит… това може да удължи времето до седмица.

— Остави адвокатите да преговарят — предложи Киър. — Бих се задоволил с подялба на имотите в Лондон, давайки му половината.

Лицето на Кингстън се втвърди.

— Как ли пък не! Предсмъртното желание на майка ти беше да получиш фонда. Освен това, дори да дадеш цялото проклето наследство на Ормънд, той ще продължи да те преследва като лисица. Никога няма да спре.

— Защо? — поиска да знае Киър. — Каква мотивация би имал, след като наследството бъде уредено?

— Момчето ми — каза тихо херцогът, — всички сме обект на система за произход и разпределение, която съществува от хиляда години, базирана на предаването на всичко на най-големия син. Нарича се първородство. Това, което ще кажа, няма да ти хареса. Въпреки това, веднага щом съдът те признае за законен потомък на Корделия, ти ще бъдеш определен за законен наследник на лорд Ормънд. Ти си първият и единствен потомък, което означава, че си следващият по линията на неговото виконтство. Той ще направи всичко възможно, за да го предотврати.

Киър беше толкова ужасен, че едва бе в състояние да говори.

— Но ти току-що ще си казал на съда, че съм твой син. Как биха могли да се обърнат и да постановят, че съм законен наследник на Ормънд?

Уестклиф се намеси, за да обясни. Изражението му беше мрачно, но любезно.

— Майка ти е била омъжена за него, когато те е родила. Следователно по закон ти си син на Ормънд, въпреки че не си негова кръв.

— Но… всеки ще знае, че това е лъжа. Аз никога не съм срещал мерзавеца!

— Законът има своите ограничения — каза тъжно Уестклиф. — Нещо може да бъде законно, без да е вярно.

— Ще откажа титлата и наследството.

— Не можеш! — каза Кингстън рязко. — При благородническите титли нещата не стават по този начин. Можеш също да се опиташ да промениш цвета на очите си. Но това си ти, Киър.

Киър се изпълни с паника и ярост, когато усети как бъдещето му се затваря около него като челюсти на стоманен капан.

— Не. Знам кой съм и то не е това. Виконт? Да живееш в голяма влажна къща с прекалено много стаи… Бог да ми е на помощ, слуги и… далеч от Айли… Не мога да го направя. Няма. — Той се изправи и хвърли салфетката си на масата. — Ще говоря с Мери — промърмори той и се отдалечи с бързи крачки.