Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

Сега ще споменем няколко думи за старогерманския еквивалент на vates. Няма да е прекалено смело, ако кажем, че потомците на thulr през феодалното средновековие са, от една страна, уличните музиканти, певците поети, от друга страна, вестителите. Вестителите, за които вече споменахме, когато разглеждахме състезанията в обиди, приличат по съдържание на дейността, която извършват, на старите „Kultredner“. Те са пазители на историята, традициите и генеалогията; оратори при различните церемонии и най-вече официални самохвалци и полемици.

Поезията — в първоначалната си същност като фактор на ранната култура — се ражда в игра и като игра. Това е свещена игра, но по същността си тя непрекъснато се намира на границата на необуздаността, шегата и развлечението. Едно е сигурно — още съвсем не става дума за съзнателното задоволяване на стремежа към прекрасното. Този стремеж е неосъзнат, затворен в самото преживяване на свещения акт, претворявайки думата в поетична форма, преживяването в чудо, в празнично опиянение, в екстаз. Но това не е всичко, понеже поетичната дейност разцъфтява както във весели обществени игри, така и във вълнуващи съперничества между различните групи в древното общество. Много плодотворна почва за поетична експресия е сближаването между младежите и девойките, което се празнува по време на веселите пролетни празници или други важни събития в живота на племето.

Споменатият аспект — поезията, като словесна форма на непрекъснато повтаряща се игра на привличане и отблъскване между младежи и девойки, състезание в шеговито остроумие и словесна виртуозност, е несъмнено също толкова първичен, колкото чисто сакралната функция на поезията. Де Йоселинг де Йонг ни дава богат материал относно тъй наречената префинена социална поезия като културна игра, която се среща и понастоящем в този си вид, в неговите изследвания за островите Буру и Бабар в Източноиндийския архипелаг. (Източноиндийският архипелаг е старото название на Индонезия, получила независимост през 1945 г. — б.пр.). Благодарение на благосклонността на автора мога да приведа някои факти от още непубликуваната му студия.221 При жителите на Среден Буру или Рана съществува празнично надпяване, наречено инга фука. Мъже сядат срещу жени и пеят песни под съпровод на тъпан. Тези песни са или отчасти определени, или са изцяло импровизирани. Различават се поне пет вида инга фука. Но всичките са построени на основата на размяна на стих и контрастих, ход и контраход, въпрос и отговор, предизвикателство и отмъщение. Понякога формата се доближава до тази на гатанката. Основният вид инга фука се нарича „инга фука на водене и следване“, при което всички куплети започват с думите „да се следваме, да вървим един след друг“ подобно на детската игра. Формалното поетично средство е асонансът. Тезата и антитезата се свързват чрез повтаряне на една и съща дума, като тези повтарящи се думи варират. Поетичният момент се съдържа в намека, хода, играта на думи, използвания тон, като основният смисъл на думите може да се загуби. Този вид поезия се поддава на описание само с помощта на игрови термин. Тя е подчинена на прозодичните правила на стиховете. Съдържанието на тази поезия представлява любовно признание, уроци по житейска мъдрост или оскърбление и подигравки.