Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Още един случай за подобно предупреждение ми стана известен съвсем наскоро. Една колежка от нефрология, която искала да се кандидатира за старша сестра, разнесоха се слуховете, била предупредена хич да не се явява на конкурса, защото има предварително одобрена кандидатка. Немлада и невзрачна на външен вид като мен, че и нещастна в личния си живот, тази сестра не се уплашила и подала документи за старша, да й се ненадяваш. Не знам какво точно и как точно е станало, но я видях да си разглежда трудовата книжка, както си вървеше по алеята към портала на болницата. Аз тъкмо отивах да нося писмени показания на изпълнителния директор. Не я спрях, макар че я познавам по име, а и тя не ме забеляза и мина покрай мен, така втренчена в книжката, сякаш там щеше да намери отговор на въпроса за смисъла на живота или за божието милосърдие.
След десетина дена и аз ще вървя по тази алея с трудовата си книжка. Единствената разлика ще бъде, че аз няма да заничам по пътя какво пише в нея, а ще го направя, преди да изляза от кабинета, в който са ми я връчили, а ако не ми позволят, ще застана пред вратата и ще си я огледам едно хубаво. После, ако не забележа нищо нередно, ще я прибера в дамската си чанта и ще си тръгна с вид на щастлива жена. Това за щастливата жена или по-скоро „задоволената от живота жена, но без покритие“ съм го взела от дипломната работа на здравната мениджърка. С пикантни извадки от нея съм планирала да изградя последната глава на тази книга, която вече не върви да наричам с умалителното „книжка“. Тя може да няма никаква художествена стойност и може да не предизвика никакъв отзвук сред обществеността, но поне на мене ми свърши една хубава работа — помогна ми да спра да рева.
Вече започнах да виждам и хубавите страни на моето напускане. Всяка сутрин съм на разходка, сама или с мъжа си. Тази сутрин ходихме заедно по пътеките нагоре. Стигнахме до двора на щраусите, а той е на баира срещу вилата на кучето, дето псува. Двата женски щрауса клюцаха нещо от един очукан леген и човките им звучно потракваха по метала. Мъжкият стоеше изправен до тях — пазеше ги, а може би се беше наял първи. Като минахме, той много смешно навири глава — нали знаете какви малки глави имат и какви дълги, гъвкави шии — а на опашката му отзад щръкна едно бяло перо.
— Чак сега загрях, че щраусовите пера за шапки са от мъжки щрауси — казах аз.
— Браво! Голямо откритие! — засмя се мъжът ми. — Не знаеше ли, че всички мъжки птици са по-красиви от женските. Виж петела, патока, пауна.
— Знаех, ама бях забравила. Ами и лъвовете са по-хубави от лъвиците. И котараците — от котките.
— Не винаги, даже по-рядко. Има много миловидни котки. И са по-чисти от мъжките. Хоп, виж там! Познай котарак ли е или котка!
— Котарак, разбира се. Познавам го по походката. Какво самочувствие само. Господарят на света минава!
— Котките са си свободни животни. Куче можеш да вържеш на синджир, но я се опитай да вържеш котка, да видиш.
— Горката котка, на синджир! Тя няма да се даде, по-скоро ще умре. А пък хората са като кучетата, нали?
— Зависи. Те кучетата от малки ги свикват. И някоя сиамка от малка ако я връзваш, може и тя да свикне.
— Значи си е до възпитание. Според мен, християнството само учи хората да търпят, не е хубаво така.
— Нищо подобно! Християнството се е опитвало да усмири човешкия бяс в продължение на 2 000 години.
— И пак не е успяло, искаш да кажеш.
— Не, постигнало е нещо, но още не го разбират. Търпението е много важно в живота. И не точно търпение, а смирение. Когато загубиш близък човек, когато се разболееш, как да понесеш скръбта или болката, ако нямаш смирение? Ти по-добре знаеш.
Така си вървяхме надолу по пътя и си говорехме. Минахме покрай един двор, пълен с животни — кози, гъски, кокошки, декоративни птици. Една шарена патица си лежеше на земята и едно младо палаво козле стъпи с копитце върху гърба й.