Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Като ще правя лирични отклонения, поне да запиша нещо за изпита в университета, да се знае и помни, както са писали старите хроникьори. Изпитът беше по така наречения практически английски език или ПАЕ — съкращения има във всички дипломи, знам това от преводачески опит, нашите поне са кратки. Като мине време от завършването на някакво образование, сам висшистът понякога не си спомня какво значи, примерно, ППМСИИ (правни проблеми на международната социалистическа икономическа интеграция) или друго подобно съкращение. Нашият изпит ПАЕ се държи в края на всяка академична година. Има две части — писмена и устна, съответно в два различни дни, поредни или през един. Писмената част има четири компонента: сили диктейшън (който знае малко английски, се сеща), превод от английски на български, превод от български на английски (само художествен текст, никога друг вид, макар после, като заработиш като преводач дълго има да чакаш от клиент да ти донесе разказ или книга за превод, носят дипломи, договори, свидетелства за преквалификационни курсове, е, като донесат някоя препоръка, може да се постараеш да я докараш художествено, поне доколкото позволява щедра употреба на епитети) и четвъртият компонент на писмената част на изпита е есе на тема, предложена от преподавател. Всъщност, дават ни право на избор измежду три-четири теми. На устната част се явяват само допуснатите, тоест които не са скъсани. Ние минаваме за силна група и сравнително малко от нас биват късани. Този път, например, ние имахме девет скъсани от общо 13 явили се на писмения. Представете си какво става в по-слабите групи. Този изпит си е жива касапница, но това е слабо известно извън нашите среди. Не че трябва да е известно, мисълта ми е друга — че не трябва да се прави касапница от изпит. Интересно, че един от по-възрастните ни преподаватели (разбирайте по-възрастен спрямо мен; повечето от преподавателите ни са млади) по време на писмения се пошегува пред нас така:

— Колко трябваше да скъсаме по план, девет ли?

Каза го на български. И взе, че уцели бройката, без да иска. Горният въпрос беше отправен към колежката му — една много мила преподавателка, също по-възрастна от мен и всеобща любимка на студентите заради прекрасното й произношение, съвестна работа и френдли маниери (когато някой е приветлив, възпитан, въздържан и дружелюбен, на английски се казва с една дума: френдли ). Тя е от онези университетски преподаватели, които цял живот не успяват да се сдобият с високи титли, защото при всичките им човешки и интелектуални качества, не им достига най-важното умение — да се катерят по стъпалата на академичната кариера. Тя се усмихна вежливо при думите на колегата си и замълча. Какво ли можеше да отговори на ганьовската му шега? Сега чак се замислям, ами ако наистина им спускат план за скъсани студенти, както на нас — за излекувани болни? Има логика — следващите явявания се плащат, а университетът страда от недостиг на финансови средства. Университетският живот е тема за отделен роман и се надявам, че някой от по-младите ми колеги (те всичките са по-млади от мен) ще напише роман за нашето следване, та да се прослави и нашият университет, стига само сме чели и слушали за Оксфорд и Кеймбридж.