Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Докато си пробивахме път към изхода преди края на поетичната вечер, забелязах, че д-р Писалев ме погледна въпросително. Стана ми малко неудобно, че го пренебрегвам, а нямаше как да му обясня. В дамската ми чанта беше стихосбирката му, купила я бях от сергията във фоайето на киното. Отвън изчакахме малко да се появи Жулиета. Тя водеше курсове по испански към частна фирма, където получаваше около 30-35% от сумата, заплащана от курсистите при започване на курса, при това получаваше скромните си парички чак след завършване на курса или даже два-три месеца по-късно. Но тя не се оплакваше, а работеше, и то прекалено много за редовен студент, защото баща й почина внезапно преди две години и — така. Тази година тя завърши като първенец на випуска. И Ромео завърши успешно. Само ние с моя малкия продължаваме — аз, защото по програма карам пет години за бакалавър, Боян — защото прекъсна, за да отиде в Америка на студентска бригада.
Жулиета дойде, леко запъхтяна и весела, както обикновено, грабна Ромео под мишница и тримата тръгнахме към главната улица с многото заведения.
— Хапва ли ви се пица? — попита Жулиета.
— Да, с чаша вино — каза Ромео.
— Не много, но заради вас, става — казах аз.
Отседнахме във „Верона“ и си поръчахме по една пица и по чаша червено вино. Като хапнахме и пийнахме, се отворихме на поезия. Аз извадих тънката стихосбирка и започнах да им чета. Сервитьорката ни донесе свещник и атмосферата стана вълшебна, макар наоколо да говореха шумно и телевизорът да гърмеше с американски рапове и чужди музикални класации. Жулиета много хареса стихотворението „Динени кори“:
— започваше стихотворението и завършваше:
Накара ме да го прочета още веднъж и аз така се вживях втория път, че чак сервитьорката дойде до масата ни да слуша, а и от съседните маси май се заслушаха.
Не се случва всеки ден в пицария да се чете поезия. Без да го бяхме планирали, направихме малък хепънинг. Когато стигнах до „Ватерло“, Ромео наостри уши:
— Това не е писано за жена! — каза възбудено той.
— Стига бе, човекът си е женен, да не вземеш да го помислиш за гей! — разсмях се аз и го ударих леко по рамото.
— Не, дай ми го, дай да го видя пак, ето, чуйте:
— това за образът на жената, разбирате ли, не е нежен образ, напротив, този образ е свързан с чувството за вина у завръщащия се, слушайте по-нататък:
— какво, мислите, че е това отровно биле? Не ви ли се струва, че е някакво отречено, перверзно чувство, затова му горчи, разбирате ли?
— Хей, по-полека, че хората слушат! — сръчка го Жулиета.
Той понижи глас и добави:
— Така е, усещам го, вижте само тия два реда:
— точно така го усещам и аз. Обичта към жена е жесток товар!
— Хайде, стига! — почти едновременно се обадихме двете с Жулиета. — Ние не сме ли жени? Да сме ти натежали нещо? Или не ни обичаш, признавай си, бързо!
— Вие сте друго нещо. Вие сте ми приятелки. Разбира се, че ви обичам.
Месеци изминаха от тази поетична вечер, продължена импровизирано в пицарията „Верона“. Когато напуснах работа, прибрах стихосбирката от шкафчето си в съблекалнята и си я четох сама една вечер на балкона вкъщи при пълнолуние. Така се чете поезия най-добре. Сега ми направи най-силно впечатление следното четиристишие: