Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
След много настояване и подсещане да пуска пак и пак рапорти, шефът успя все пак да издейства една, а може би и две допълнителни сестрински бройки. Сега няма протоколи от тези събрания, за да се види колко усилия ни костваше да се преборим с неговата инертност, незаинтересованост и откровен цинизъм. А и събранията не бяха подходящи за протоколиране. Провеждаха се винаги набързо в битовката около масичката, докато си пиехме кафето и пушехме в обедната почивка или се черпехме по някакъв повод. Шефът идваше, накуцвайки, сядаше сред нас, палеше цигара и ни подпитваше какво има, от какво се вълнуваме. Още като стана шеф, ни беше казал, че не обича формалностите и каквото има, ще си го обсъждаме в неформални разговори, винаги бил готов да изслуша всяка една от нас и т.н., но с времето добрите му намерения изчезнаха и се замениха с нежелание „да бъде занимаван с глупости“. Много глупости се казваха на тези събирания в битовката, вярно е. Надвиквахме се като стадо гъски, докато накрая му писваше, скарваше ни се и си заминаваше. Може би ако бяхме водили протоколи, другояче щяхме и да говорим. Но което е минало, не може да се върне вече, за да се поправи.
И така, за един кратък период дойдоха няколко нови колежки, не само една-две, защото междувременно една сестра замина на работа в Германия, друга забременя, а при нас всяка новооткрита бременна веднага взема отпуск и после й разрешават болнични, за да не рискува здравето на плода сред инфекциите и отровите в болницата. Сестрата, която отиде в Германия, се обади, че се омъжва за българин, живеещ в Канада и заминава с него отвъд океана — завинаги. Тя страдаше от заболяване на щитовидната жлеза. Една друга сестра, която от години работи и живее в Англия, беше оперирана от тумор на щитовидната жлеза. Аз самата съм оперирана от аденом на щитовидната жлеза през 1999 г. Младата сестра, чието здравословно състояние се влоши в Кипър, страдаше от болест на Хашимото — също на щитовидната жлеза. И тя вече не работи в нашето отделение. Така че по време се бяхме събрали седем-осем сестри, страдащи от заболявания на щитовидната жлеза и една санитарка, също оперирана — нещо, което не може да е свързано само с Чернобил, а по-вероятно се дължи на вредностите, на които сме изложени. Но сега, ако мине проверка, ще докладват, че няма данни за по-голям процент такива заболявания в хемодиализа в сравнение с останалите отделения в болницата. Забележете също, че заболелите сред персонала бяха сестри. Сестрите са единствени от целия персонал в хемодиализа, които непрекъснато са в диализните зали.
С новопостъпилите млади колежки много случихме. Всички те бяха и хубави, и схватливи, и работливи. На старите коцкари като д-р Веждов очите им щяха да изтекат, извинявам се за израза. Един ден д-р Веждов се въртеше из нашата битовка, защото имаше почерпка от болен, а и една от младите сестри го караше да се чувства отново млад — без тя самата да иска, без да му дава аванси, просто с това, че е красива като картинка, а той, старият, си е естет по душа. Гледах го как търси начин да се отърка о крехкото й тяло, но тя не е глупава и го отбягваше със звънък смях и остроумни отговори. По едно време Веждов взе чашата й, така както беше пила от нея и каза:
— Ще ми разрешиш ли да пия от твоята чаша? Нямам СПИН, бъди спокойна! — и се захили просташки.
— Заповядайте, само да ви я измия — каза учтиво сестричката.
— Няма к’во да ми я миеш, ще пия направо. Все едно че те целувам! — и се разсмя невъздържано с прегракнал от пушене и напреднала възраст глас. С такъв глас се смеят по филмите старите сводници.
И болните много харесваха младите сестри. Шегуваха се, че са избирани с конкурс за красота. Те, разбира се, не бяха избирани, просто всяко ново поколение е с по-висок ръст и по-хубава външност от предишното — не знам на какво се дължи този феномен. Но ако сестрите постъпваха без конкурс — нито такъв за красота, нито за работа, с лекарите не беше така. За да постъпи лекар на работа в голяма и престижна болница като нашата, той или тя трябваше да се яви на конкурс пред комисия за одобряване на кандидата. Този конкурс не е лесен и кандидатите трябва да докажат качества и в теоретичната, и в практическата си подготовка.
Преди години една млада лекарка работи в нашето отделение повече от година, за да навлезе в спецификата на хемодиализата. През този период от време тя не получаваше заплата, защото се учеше, затова пък я караха да поема и самостоятелни дежурства, което не беше редно, но тя не възразяваше. Изобщо, правеше всичко възможно да бъде полезна и да докаже способностите си на практика. Беше още при нас, когато се обяви конкурс за лекарско място в отделението ни. Не си спомням дали кандидатства или не, но си спомням кой го спечели — д-р Венцислав Фонев, синът на нашия завеждащ катедра. Дотогава не го бяхме виждали и лекарите се притесняваха да не започне да ги следи и да докладва за всичко на баща си. Но той се оказа много възпитан, приветлив и способен — истинска гордост за именития си баща, от когото може би генетически бе възприел не само умствените способности, но и практическите умения за работа в хемодиализа. Иначе как да си обясня, че измести лекарката, която работи ангария сума ти време. Разправяха, че я били предупредили изобщо да не се появява на конкурса. Може и да не са били слухове, защото я видях да плаче. Оттогава не съм я виждала.